Девет живота

x

 


Не помня какво бях облякла първия път като те видях. Наистина не помня. И от тебе не искам да помниш.

Помня че валя дълго този ден. На пресекулки дъжд се изсипваше върху нас като отчаяна, изпусната през зъби, в гняв – последна молитва, по-скоро от инат… и от невярване, че те има – точно тебе.

Че ме има – точно мене… Да слизам като облаци – ниско в тила на лятото.

Че те има точно тебе, появил се кротко от всички отсрещни ъгли.

Превъртали са се песни в главата ти – равни еднодневни мелодии, и когато от някъде чуеш песен, смътно позната в глас от нежност – една стъпка по-близо съм била… Слизала съм по тротоара, замаяна, бързаща, с телефон в ръка, нещо си говоря, смея се високо, отговарям тихо и пак се усмихвам.

Това нали помниш – усмивката ми – толкова ми стига.

Докато съм прекосявала тия измитите вече тротоари, застанала нетърпеливо на светофара – отсреща, от другата страна на пътеката…

Ти. Лято в лятото, порой насред кроткия дъжд, затъмнено слънце от слънчево зайче, отразено в чифт очила, внезапен гръм над главата ми, град над града, вече изсипан яростно, а всъщност невъобразимо спокоен, облегнат на всички стени, които са видели очите ми… Събрал всичките ми страхове – с един рязък и сигурен жест, и ги метнал директно под гумите на потоците шум и клаксони.

Така дойдох аз при тебе – с усмивка. Така дойде ти – с гръм и трясък. Директно в душата ми. И сега броим наобратно. Някой си отива… Дали ти, дали аз – все едно.

Всяка крачка назад отнема по една болка в гърдите ми, всеки затръшнат телефон краде по едно „Липсваш ми!“, всяка радост вече не е радост, а е мълчание.

Любовта обърне ли се на мълчание, считай всичко за казано. Мълчанието стане ли преглътнато, ще ти горчи, даже и да говориш истината.

Когато аз си тръгвам , няма да ти разлюлея земята, но си вземам усмивките. Каквото и да ти оставям в замяна, не ти ли оставям любов, вярвай ми – излишно ти е.

Ти като тръгваш… Вземаш си обещанията… Онези, които никой друг не може да сбъдне. Режеш ми пътищата, много важно, че не ми палиш мостовете – без теб все едно са празни, висящи призраци. Вземаш си ключовете, затваряш тихо вратите – да няма дори на какво да се облегна след тебе… Защото имам чувството, че минавам като призрак през тези стени?

Да остана сама, където и да е – изпрати ме. И да познавам всички пътища, и да знам всички посоки, все едно е… Какво като имам сили да стигна, щом нямам къде?

Искам само един, ако ще и девети живот, за да намирам онзи път – обратно към теб – И не девет, деветдесет и девет пъти мога да го живея!

Ти само помни, че на теб се усмихвах тогава – през лятото. На тебе се радвах. И престани да питаш какво ми е!

Нищо ми няма – обичам те просто.

Текст: Ева Колева

Снимка: БГНЕС

Вижте още:

Комплексно обслужване на брака

Мъжът, който ме научи да играя шах

Още по темата
FASHION INSIDE CLUB

Очаквайте нашите отстъпки, промоции, новини и лимитирани предложения.
Запишете се сега!



/


Какво ново

Миди рокля с колан от SELF-PORTRAIT

Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Кожен колан от SAINT LAURENT

Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Дълъг елек от MAX MARA

Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Миди рокля от ALTUZARRA

Може да купите от тук

Look of the day

~LOOK OF THE DAY~

Забров принт и нотка екстравагантност.

Ако сте пропуснали
Най-четени