Колко е важно да се провалиш навреме

x


Ще ти разкажа една срамна история. От онези специфични петна в биографията, дето не излизат нито с Вениш, нито с уиски. Стоят си там и те приземяват, като вземеш много да си повярваш.

Още не се водех съвсем в категорията зрял човек. Трябва поне да пробвам малко да се оправдая, нали? На финала на университета много, ама много исках да стажувам в най-авторитетното и смислено модно списание, което, разбира се, си съществува и до днес. Драпах, мрънках на Вселената. Нали като здравата желаеш нещо и тя се напъвала да ти помага. Така се бях разтропала на вратата ѝ, че накрая все пак се прецака да ми отвори и да ми набие един здрав шут към списанието мечта. За да се науча на онази универсална предупредителна истина – внимавай какво си пожелаваш.

Нещата не потръгнаха гладко в началото. Хъката-мъката, да си го кажем – хич не потръгнаха. Мъчех някакви текстове, за които още не бях много дорасла и пописала достатъчно. Проучвах теми, издирвах снимки. Свалях интервюта, гонех разни актьори с диктофон в едната ръка и телефон в другата. Че си се познавам – поне едната техника ще издъхне пред чара и сръчността ми. Пишех едни уж много креативни микро материали за рекламодателите ни. Помагах по време на фотосесиите, което за мен си беше детска радост. При все мъкненето на тонове торби, списването на информация от етикетите на дрехите и други епохално значими задачки. Чаках всяка фотосесия като празник.

До генерално последния ми такъв празник. Сега малко тайни от кухнята на стилиста. Както дрехите, така и обувките след фотосесия трябва да се върнат в магазините на рекламодателите във възможно най-съвършено състояние. Което е грижа основно на малките вълшебни духчета на терен като мен. А за да спасиш обувките от надраскване, ги подлепваш с хартиено тиксо и други подобни трикове. Умно, а?



И така, в деня X на път за снимки получавам обаждане, поправка – нареждане, да взема хартиено тиксо, защото е свършило. Минавам през книжарница, казвам дайте сега вие едно хартиено тиксо на малкото вълшебно духче. Дадоха ми. Или поне така си мислеха. И започва трескавото облепване на подметки на разни красоти за по няколко хиляди лева. Токче по токче се опитвам да съхраня от зла беда няколко доста вълнуващи чифта обувки. Докато е един още по-вълнуващ миг, не ми просветва (твърде късно), че аз съм най-голямата беда, която може да им се случи в този злополучен ден. Ще ми се да кажа, че е било поне ретрограден Меркурий, но за съжаление историята мълчи по въпроса. Ама защо, ще се запиташ? Защото, ще си призная аз, хартиеното тиксо, което старателно пилеех, се оказа двойнозалепваща лепенка. Мазно слепнала със скъпоценната подметка от естествен гьон на чифт Alexander McQueen. Респективно – съсипала го. И за да не си помислите, че имам някакво специално отношение към бранда – не го мислете, бях съсипала още няколко чифта.

Развръзката е тъжна. Трудно можех да възстановя финансовите загуби, при все напълно безвъзмездния си стаж, който беше набъбнал почти до половин година. Последва тежък разговор в тесен кръг в редакцията. След който липсваха желаещи дори да ми затръшнат вратата зад гърба. Пък иронията е, че все някой трябваше да го свърши – вратата беше с хитроумно копче на прилично разстояние от нея, за да не можеш сам да го натиснеш и да побегнеш, след това през нея. Намери се жертвено яре и напуснах за последен път свещената обител на мечтаното списание.

Някак до тази секунда бях успяла да се овладея. Но бентът рязко се пропука. Изревавайки достойно количество сълзи, за да ме доведе до опасност от ослепяване. Някак си се добрах до една пейка в парка Заимов. Сама, разбира се. Така бучах и се дерях, че събрах половината кучета от парка. Повечето полагаха глава в скута ми, а после виеха солидарно заедно с мен.

Въпреки нечленоразделните ми протести по телефона да не идва, една приятелка все пак успя да локализира пейката на печала и дойде да си ме събере. И както правят добрите приятелки – да ме напие. Нервите на човека са странна работа, като самия него, по пътя преминавах от рев в смях и обратно.

Не съм голям фен на Бен Афлек, но няколко дни след катастрофата ми като стилист (или вълшебно духче на терен), ми попадна един спасителен негов цитат: “Вече не се страхувам, че ще се проваля. Знам с абсолютна сигурност, че ще се случи. Защото смятам да рискувам много. Рискът е инструмент на творчеството. Не се сещам за нито един голям режисьор или актьор, който да не се е провалил поне веднъж с гръм и трясък.”

Вселената все пак се беше сетила за мен. И ми намигаше да се стегна.

П.П.: След време се намериха достатъчно луди хора, които отново да снимат с мен, а аз бях минимум 600 пъти по-внимателна. И станаха едни хубави работи с хубав край. Та, няма страшно! Проваляй се. Провалът е задължителна дисциплина в порастването. После се изправяй бързо и се изстрелвай нагоре, където ти е мястото.

Текст: Александра Тошева

Снимки: https://www.instagram.com/oljaryz/

Още по темата



Коментари

FASHION INSIDE CLUB

Очаквайте нашите отстъпки, промоции, новини и лимитирани предложения.
Запишете се сега!



/


Какво ново

Цял бански от Sun Diva swimwear

Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Кецове от JIMMY CHOO

Кецове от JIMMY CHOO Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Риза от Prada

Риза от Prada Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Trench coat от ADEAM

Trench coat от ADEAM Може да купите от тук

Look of the day

~LOOK OF THE DAY~

Точно такова лято!

Ако сте пропуснали
Най-четени