В неделя, по това време, момичетата от квартала, живеещ едни стъпала над града…, се събуждат – по никоето за вас време. Тях не ги събужда липсата на шум от улиците в неделя… Не, не, не! Те са твърде специални… Не ми ли вярвате?! Не, не мога да ви заведа при тях – при всяка в дома ѝ… В неделя?! Не става! Неделните утринни магии не се развалят така!
Едната се буди от тишината на всички останали… Преди тях става, на пръсти минава покрай спалните, прави си кафе, завита с одеялото на по-голямото ѝ дете, и отваря широко прозореца…Там – на терасата, пуши замислено и си благодари – сама на себе си – колко любов е дала, колко грижа са ѝ взели, колко много ѝ остава още да обича. И да я обичат, дай Боже! И в тези трийсет минути целият ѝ свят доспива по малко от предишната седмица, а тя се разхожда сама със себе си над града… из нейния квартал – едно стъпало – над. Почти в облаците…
Другата се буди, неясно защо, в 5… Да, в неделя, в 5! Стига сте се кокорили!… Борила се цяла седмица с вещици и призраци – в училището и под леглото, закъсняла веднъж за работа и останала веднъж до късно, недопила виното от умора и неустояла на онзи безумно скъп шал… Обичала до скъсване и до откат… Никога няма да ви стане ясно кого! Или пък как се обича точно така – по нейния начин! Днес се събужда в пет, за да си почине от крясъка на всички искащи и даващи в живота ѝ. Два часа сама с последното си кафе за седмицата – да ѝ измие сладкото на шоколада, изяден нагло пред огледалото и да ѝ довгорчи горчивото на виното, онова – недопитото… Два часа сама с кафето си… Оставете я! – спряла е времето си за малко, за да може и то да подиша – облегната кротко на балкона – в квартала, висящ едно стъпало над града.
И третата – моя милост, принцесата на безсънните седмици, която в събота срещу неделя спи като бебе. Мен ме събужда разказът в главата ми – хладното от оставения отворен прозорец… И си намирам моливите и листите – оставени на масата, до кафето… Намирам и мислите си там, събрани след цялото това неистово безсъние, неистова наивност – че …вярно живеем едно стъпало над града, почти до облаците.
Че наистина сме малко по-различни, по-шантави в идеалите си, подчинени на вярването, че живот „от седмица за седмица“ за нас няма.
По-смели в това да се уморяваме – всяка, както ѝ харесва, или както ѝ наложат онези, които обича… Всяка неистова да оцелява – след седмицата живот, дето ако я изживеете, вярвайте ми, ще си кажете – „тези живеят в ада…“ Или в рая.
Не се пробвайте да ни го внушавате – че животът е рутинен и смътно приключенски настроен – и то само понякога! Няма да ви се получи – нито скуката, нито присмехът! Излезте сутрин в неделя – по същото време, и се опитайте да се качите едно стъпало по-нагоре, за да видите как се събуждат момичетата от квартала, построен едно стъпало над града…
Не можете ли?
Да ви дам стълба?
Стига да не ви е страх от високо…
Текст: Ева Колева
Снимка: Сергей Горбачев от Pixabay
Вижте още:
Има два вида жени – такива, които пътуват, и всички останали
