По истински случаѝ

x

 


Имам спешна нужда от ресторант, sauvignon blanc, градина, кола с ултра съраунд (убийте ме с камъни…), разговор за ужасно богат, но ужасно глупав клиент, разговор за принципа на обзавеждането без мебели и къщи на приземни етажи с 5 метра високи тавани, чиито прозорци са вечно отворени, и завесите се спускат като от небето…, като във „Великия Гетсби“. Искам двустранно мълчание, защото и двамата чуваме щуреца в тревата. И двамата да обичаме как миришат розите в края на юли. И двамата да знаем какво е светулка и да сме виждали как на свечеряване, когато температурите леко падат, на полето се вдига пара от буците пръст.

Искам по средата на пътя да спреш, за да сляза от колата и да ми мирише на дъжд. Да знаеш, че аз съм единственото момиче на света, на което тревата след дъжд му мирише на „стомана“ и на „хладно“. Искам да помним, и двамата заедно, заедно и поотделно, какво е усещането след поредното интервю, на което ти отказват работа – и на теб и на мен, и да ми напомняш колко години понякога са нужни за да изтрия сълзите си. Искам веднъж на 100 години да се качвам на влак, в прашно купе, с плюшени сини седалки, със прозорци замърсени от пясък и машинно масло, за да си спомням – веднъж на сто години от къде съм тръгнала. Искам докато изтракам с токчетата си от огледалото в края на този ресторант, до самия връх на погледа и на последния гост, впит безмилостно в гърба ми, да съм наясно със себе си.

На 22 се отказах да бъда млада, лекомислена и безцелна. Превърнах се в хрътка, която гони до дупка мечтата си, не вярва в умората, в браковете, защото „ти е дошло времето“, не вярва в жилищата тип двустаен – под наем, в плазмата в средата на хола, в единствения чифт Плейн, поръчан онлайн на разпродажба, в черния петък, в блъсканицата, в лотарията, в „каквото дойде“ и във „все тая“. Животът ми се струва твърде кратък, затова спазарих лекомислието на 22-те си години, с ясното съзнание, че обикновеното не е за мен.

На 32 се събудих не богата, не известна, не зряла, а съзнателна. (И ми казаха, че годините не ми личат.)

Вертикалната граница, която пресякох, ми донесе гледката от върха, и вместо да слушам язвителни критики, се опитвах да дишам… Защото вървиш ли нагоре, въздухът се разрежда…и става по-трудно за дишане.

И защото я обичам тая дума „високо“! Няма да се оправдавам за високите си изисквания – имам намерението единствено да ги постигна.

Докато някой вече е затворил този текст на половината му, с мисълта „тая пък за коя се помисли?!“, друг отказва да остане обикновен, рутинен, масов, вечно недоволен, вечно онеправдан, става и се захваща със следващата си цел. (недоволствате, ама питате „Кога са следващите избори?!“)

Ще ви кажа – сега са! Всяка минута, докато дишаш, имаш право на избор, това му е готиното на живота.

Целите не търпят оправдания, мечтите не търпят отказ, щастието бяга като куче от рутината, а…

„Великия Гетсби“ е приказка…, но по истински случай.

Слушайки яростната критика и бясно превключените екрани след този пост, имам спешна нужда от широк размах на мечтите и треска за живот, на всяка цена.

От sauvignon blanc и от още някой, който да вярва в същото – не, не в това, не в мойта религия.

Вярата изконно не е религиозна, не е даже и в приказки (било то и по истински случай).

Вярата, изконно е „в себе си“.

Текст: Ева Колева

Снимка: Alexi Lubomirski for Vogue Spain

 

 

Препоръки
Още по темата



Коментари

FASHION INSIDE CLUB

Очаквайте нашите отстъпки, промоции, новини и лимитирани предложения.
Запишете се сега!



/


Какво ново

CHOPARD – Happy Dreams 18-karat white gold diamond necklace

Препоръки от седмицата

CHLOÉ – Faye small textured-leather and suede backpack

Препоръки от седмицата

FRAME – Le Studded denim jacket

Препоръки от седмицата

New Look Rose Gold Sole Trainer

Look of the day

~LOOK OF THE DAY~

Смел деним за всеки ден!

Ако сте пропуснали
Най-четени