Събуждам се, преди алармата ми да е звъннала. Снощи не спах добре – будих се непрекъснато от шумове навън, но след това бързо се връщах към съня, знаейки, че Той е до мен. Чувствам се сигурна, дори само като го гледам как спи. Спокоен и тих, отнесен в някакъв свой свят, в който никой, освен него, не знае какво се случва.
Първите лъчи се промъкват през прозореца и невидимо разсичат леглото, а то е празно. Не съм разбрала кога си е тръгнал. И по-важното: защо го е направил. В просъница, някъде между съня и реалността, се опитвам да се сетя какво се случи предната вечер. Прибрахме се късно от вечеря, по пътя спорихме за приятелството между мъже и жени, но май не беше сериозно. Спомням си, че се смяхме и шегувахме малко по-остро от обикновено, но нищо повече. И после си легнахме. Къде е отишъл тогава?
Паниката бавно започва да се надига в мен, а стягането на стомаха и стискането на гърлото са първите ѝ прояви. Опитвам се да открия телефона си, но не е нито на леглото, нито на нощното шкафче. Може би съм го забравила в дамската си чанта, но не я виждам никъде. Сигурно е в дневната, май я оставих там снощи.
Ставам бързо от леглото, но от рязкото движение ми се завива свят. Подпирам се на стената, за да не падна, изчаквам няколко секунди и вече се чувствам по-добре. Изглежда, че ми се струпва твърде много адреналин за този ранен час. Не му обръщам внимание, защото искам само да разбера защо Него го няма.
Излизам в коридора, а ароматът на палачинки изпълва ноздрите ми. Няма по-голямо клише от точно тази закуска, но не ми пука особено. Прави ме щастлива, особено когато я споделям с любмия човек. Още по-клиширано, нали?
Със слушалки в ушите, той стои с гръб към мен, надвесен над печката. На единия котлон има тиган, в който тоу-що е изсипана смес с ванилов аромат, а на другия кафето е на път да заври. Масата също е сервирана, а по средата ѝ е поставен буркан мед – любимият ми „аксесоар” към палачинките. Мисля да го изненадам, но се спирам, защото ме е страх да не го уплаша и без да искаме да обърнем някой горещ съд върху себе си. Затова просто влизам в кухнята и заставам пред него.
Ведрият му поглед и усмивката са най-хубавото пожелание за добро утро, което мога да получа. Свивам се мързеливо на стола и като нахално мъркащо създание чакам закуската да ми бъде сервирана, без, разбира се, да помогна за осъществяването ѝ. Той обаче не ми се сърди. Познава ме добре и знае, че тези малки глезотийки ме карат да бъда още по-влюбена в него. Наясно е, че нашата любов се измерва в начина, по който се гледаме; страстта, с която се докосваме; емоцията, с която се целуваме. Очите никога не лъжат, ръцете никога не галят насила. И ние го знаем отдавна.
Палачинките не са особено кръгли, но за мен са съвършени. Докато се опитвам да намажа първата с мед, той се разлива върху ръката ми и стига чак до лакътя. Макар че след половин час трябва да тръгвам за офиса, изобщо не се притеснявам. Ще имам време и за закуска, и за душ. Вече забравих за сутрешната си паника, както и за липсващия телефон. Мисля си замо за едно: че искам да затворя любовта ни в бурканчето с меда и да я оставя там завинаги. Знаете ли защо? Защото това е единственият хранителен продукт, който никога не се разваля.
Текст: Станислава Добрева
Снимка: Davids Kokainis – Unsplash
