На път за зрялата си възраст, на прага на младостта си, от раждането си до днес, под път, над път, от обратния край на света, до ето тук – точно на върха на пръстите си, търсих, търсих, търсих… Влизах в морето със скок на плувец, но не преглъщах солта на водата. Качих се на самолет, прекосих небето диагонално, но не понасях пулса от налягане в главата си, скачах от мостове, спусках се над пропасти, но затварях очи, докато летя… – не преодолях свистенето на вятъра в клепките си. Търсих, търсих, търсих. Гледах луната – виждах, че е нощ. Но не разбирах от лунни пътеки – вечно се губех. Дишах. Но гърдите ми оставаха празни. Знаех. Но в нищо не вярвах.
Тръгвах си, но никога навреме. Връщах се, но никога при себе си. Всичко знаех, всичко можех, станах господар на себе си. Научих света наизуст. Накрая ти дойде. Накрая ти дойде и света се завъртя – ти го претъркули. Накрая ти дойде и морето се върна в брега си. Влаковете намериха спирките си. Самолетите кацнаха. Звездите паднаха.
Това любовно писмо е до мен
2024, наречи ме крадла
Сутрешни размисли и експерименти
Скочих от високо, но така и не се приземих – ти ме учиш да управлявам тоя вятър, който така свисти под пръстите ми и така люти в очите ми. Учиш ме да летя. От дългото стъпване по земята, аз да се приземявам си мога. Чух пулса в гърдите си. Въздухът ми стигна. Накрая смисълът намери себе си. Кръстих го на теб.
Текст: Ева Колева
Снимка: burst.shopify
