Когато просто искам да загубя малко време намирам лутането в интернет за безполезно, но когато търся вдъхновението си из купища снимки (а това правя най-често) всяка фотографска приумица ми се струва гениална. И дали заради наистина добрата игра със сюжетите или заради бъркотията в главата ми, откривам истории и поуки там, където по принцип ги няма. Последната снимка, на която с удовлетворение се насладих, беше много красноречива. Днес, когато я видях и може би никога друг път нямаше да ми се стори такава – момиче седнало на влакови релси. Няма по-случайна снимка и по-неподходящо място за почивка, просто не мога да проумея как на хората им хрумва да застават на пътя на влака! И изведнъж се сещам, че и аз стоя на едни релси от доста време насам и се питам „Защо?”, като нито съм на някоя определена гара, нито имам куфари, нито ми харесва да чакам лишена от движение и смисъл.
И така, чакам си аз, локомотив без разписание и спирки. Чудите се какъв е този влак, който няма да пристигне? Той не е реален, не вози пътници и има само две гари, на които спира – началото и края на земния ни път. Релсите, и те не съществуват като две паралелни железни конструкции, а са паралелни мисли в моята глава – едната за доброто, което предстои, а другата – страхът.
Влакът, който чакам е отпътувал отдавна, има-няма двадесет и няколко години и продължава с бясна скорост, а аз, представяте ли си, го чакам на някакви измислени от мен релси, в застой и неподвижно. И няма време, няма и минутка време, а се чудя защо и как успях да сляза от него без да разбера. От този влак не се слиза без причина. Качим ли се веднъж в него изпълняваме две длъжности – на машинист и на един-единствен пътник. Управляваме го във всякакви метеорологични и географски условия, през планини, хълмове и по въздух ако щете. Интересно, той не е единствен сам по себе си на нашата планета. Влаковете по света са много и всичките са така вълшебни, все пълни с мечти, надежди и любов, а как съм могла да ги оставя моите вълшебства сам-сами, не ми е ясно.
За това сега тръгвам да го гоня и ставам от безполезното седене. Замислете се, само обикновените железници се движат по предварително поставените линии. Този влак, чието име е Живот се придържа към инфраструктурата на сърцето и няма как да го вкараме в релси. Сега ще бързам, защото времето лети, летят и влакове около мен и все ще трябва да намеря моя, който ще позная отдалеч. Целият е шарен, малко скърца на завои и по траверсите на разпилените тревоги, но пък си е моят влак, който няма да изпускам занапред.
Текст: Стефи Стоева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
