Малцина са онези, на които нищо не им липсва, но още по-малко са тези, които знаят, всъщност, колко важно е нещо да им липсва. На мен ми липсва детството и голямото очакване живота да „започне”. Липсва ми утехата, че днес свърши, а не успях да разбера дали пропуснах нещо. Липсва ми една мелодия, от сутринта, която ми правеше компания по пътя в жълтото такси, а ме преследва още и пак я тананикам. Какво ми липсва още? Липсват ми една усмивка и две пъстри очи от вчерашния ден, и да не пропусна един черно-бял спомен от миналата есен… А как ми липсва миналата есен!
Липсата в живота, ми е жизненопотребна, почти толкова, колкото вашата мечта да не ви липсва нищо. Липсата ражда стремежите в душата, толкова бързо, колкото, когато ви липсва оправдание и го измисляте за миг. Липсата подтиква хората да търсят, да срещат хора, да ги наричат свои приятели и после да им се сърдят, когато им липсва внимание от тях.
Благодарна съм и за големите и малки липси в сегашния момент, защото ме научиха на търпение и на един урок – няма липса без причина. Благодарна съм, че животът е разбит на хиляди парченца, мигове и дни, които се налага концентрирано и еднократно да залепвам с поривите на активното си „Аз”. Случва се да разбирам, че ми липсва онова най-сложното парче оформено по мярка, с отпечатък от моето сърце. И то ще се покаже, сигурна съм, след като извървя още много улици, хвърля монети в много фонтани и чуя много песни като онази от таксито сутринта.
Ще продължа да искам толкова парчета, колкото ми трябват за празните места от моя пъзел, другото е просто неоправдана лакомия. Ще продължа да се надявам, че нещо ще ми липсва, за да не спирам да търся причините, щастието и любовта. И се надявам, сега, когато след детското очакване, живота бясно си лети, да съм се понесла с него, към следващата черно-бяла есен пълна с филмови сюжети, окапали листа и песни, които да си спомням.
Текст: Стефи Стоева
Снимка: БГНЕС
Вижте още:
