Фотографът Ивайло Петров, който мечтае за пътуване из Космоса

x


Ивайло Петров е един от фотографите в България със силно собствено присъствие. Работата му е различна, предизвиква размисъл, вълнува. Успява да разкаже истории в един кадър и без думи. За това негово качество много писатели биха му завидяли. Известен е с портретна, имиджова и концептуална фотография, има зад гърба си няколко прекрасни самостоятелни изложби, води уъркшопи. В това море от кадри, на което сме подложени ежедневно, фотографиите на Ивайло те карат да спреш за момент и да ги разгледаш по-внимателно. Замислят те, защото зад тях стои проблем, стои вълнение, стои емоция. Ако пред мен има няколко снимки на различни автори, никога не бих могла да сбъркам тези на Ивайло. А това говори за стил, разпознаваемост, постоянство в работата. И много, много талант.

Животът ме срещна с него в най-топплия ден от лятото. Знаех, че трябва да получа обаждане от фотограф, който да направи фотосесия на специалния гост на фестивала, който организирах. Така Ивайло Петров дойде и завладя плажа на Варна. И не само, разбира се.



Какво никога няма да ти омръзне да снимаш?

„Никога“ е силна дума, особено идваща от толкова преходни създания като нас, струва ми се. Макар да съм от тези може би скучни хора, чиято работа е и тяхно хоби – често си почивам също снимайки неангажиращи неща, ми е трудно да посоча нещо, което със сигурност не би могло да ми омръзне. Може би именно затова се опитвам да поддържам работата си доста разнопосочна и живо ме вълнуват поне няколко отделни жанра, които изискват съвсем различни качества от снимащия, а хубавото е, че дори и в привидно сходен тип ангажименти, ситуациите са често тотално различни и предизвикателства не липсват. В този смисъл – може би предизвикателствата няма да ми омръзнат!

Имаш собствен стил, фотографиите ти се отличават от всичко, което виждаме в България. Какви са трансформациите, които си претърпял през годините?

Благодаря ви! Истината е, че и до момента не считам, че имам точно „стил“ в пълния смисъл на думата (поне както аз разбирам понятието), но се опитвам нещата, които правя, да имат хомогенна посока от визуална гледна точка.

Когато започвах да снимам сериозно – преди около 10г, много държах да мога да правя картинки, които „никой друг не може да прави“ (колкото и забавно да ми звучи от позицията на времето сега). Исках осветлението да е съвършено (каквото и да значи това), всичко да е пипнато до най-малкия детайл, кадърът да е идеален. Тогава четях изключително много за техника – буквално всичко, което ми попаднеше и това продължи доста време. От тази гледна точка подходът ми към фотографията беше рационален, но това винаги е било не с основен фокус върху самата техника и безпредметни сравнения на технически параметри, а върху възможността ѝ да допринесе за кадъра, който искам да стане. Ескпериментирах непрекъснато, никога няма да забравя първата си светкавица, спечелена от един тогавашен конкурс на „Фотосинтезис“ – струваше ми се, че е цял нов свят от възможности, а тогава за мен беше абсурд да си я позволя иначе.

Като за почти всеки студент, разбира се, логичният път ми изглеждаше модната фотография и за определен период от време активно се опитвах да правя такива неща. Модата е много интересен жанр, който „носи“ на много смели експерименти и почти всякаква визия би могла да върви, стига да е подбрана добре спрямо дрехите и общата концепция и това ми изглеждаше силно интригуващо. Не ми отне твърде много време да разбера, че въпреки този тип свобода, а на моменти – и възможност за откровена смелост в работата, каквито тя дава, вероятно никога не бих бил от най-добрите в нея. Защото, за да си наистина силен в нещо, струва ми се, то трябва да е в сърцето ти перманентно – което за мен тя не беше. Това означаваше, в моите очи, че насила правя нещо поради неправилните причини. И дори то да вървеше доста добре, това не би могло да е устойчиво като занимание за голям период от време. И до момента обичам да работя по такива проекти именно поради причините, описани нагоре, но основният фокус на нещата ми с времето се измести встрани от нея – към портретна и концептуална фотография, макар отново да включва постоянна работа с хора – било то във вид на комерсиална работа или пък чисто авторски проекти.



До колко се усеща отпечатъкът на личния ти живот и емоциите ти във фогорафиите ти? В снимките ти винаги има конфликт, има предизвикателство.

Вярвам, че човек не може истински да избяга от корените си и макар този стремеж да се случва нерядко у хората, струва ми се, че истинската сила идва в момента, в който ги приеме и започне да надгражда над тях, вместо да се опитва да ги разкъса. Преди няколко години гледах едно интервю с Erik Almas, в което той обясняваше за общото настроение на неговата работа –  хората в нея са почти винаги спокойни в позите си, без напрежение или конфликт, пейзажът заема изключително важно място в кадрите му.

Той говореше за две основни направления, в които човек трябва да търси собствената си посока и почерк – „визуална“ и „емоционална“. „Емоционалната“ идентичност на работата си (както той се изразява за нея) той обясняваше със семейната си среда като дете – съвсем тиха семейна обстановка, хора, живеещи в съгласие. „Визуалната“ идентичност на фотографията си свързваше с факта, че е израснал в Норвегия, пълна с фиорди, прекарвайки постоянно време навън и наблюдавайки светлината на севера. Може би тогава за първи път се замислих по-сериозно по тази тема и, гледайки назад, определено ми се струва, че личният ми живот несъзнателно  е дал много сериозен отпечатък върху една част от работата ми. Разбира се, в живота на човек непрекъснато се случват неща, които го афектират дълбоко и които могат да бъдат директен източник на идея (или сила, с която да задвижиш нещо). При мен лично, освен тези неща, винаги са имали голямо значение музиката, която слушам, както и киното.



Снимаш много актьори, откъде идва любовта ти към театъра и киното?

В момента, в който реших, че бих искал да правя и авторска фотография, ми се стори логично да работя с такива хора за някои от кадрите, в които биха били подходящи те – мислех, че талантът и опитът им биха допринесли за сюжета, който е подбран. Разбира се, тогава нямах кой знае какво да покажа и бях още студент, та в този смисъл и до момента съм изключително благодарен за доверието и отделеното време, които много от тях са ми поверили въпреки нездравия ми ентусиазъм и, както мога да си представя, с неясен за тях резултат. С времето имах шанса това да продължи и в поръчковата ми работа, а и до момента ми е изключително приятно да снимаме заедно с актьори – открил съм, че те имат изградена „игра“ пред камера и е трудно да ги „извадиш“ от нея – понякога е нужно, понякога – не, но при всички положения е ценно и запомнящо се преживяване.  





Онова, което остава извън кадър и ние като зрители не виждаме. Колко безсънни нощи стоят зад работата ти?

Фотографията лесно създава илюзорната представа, че човек снима през по-голямата част от времето. Практически не се сещам за нито един жанр, в който това да е вярно, a това важи с особена сила за тези, които са интересни лично за мен.

Режисираната фотография изисква огромната част от времето да се ангажира в предварителната подготовка, за да може кадрите изобщо да ги има и, в тези случаи, особено ако проектът е неголям, фотографът в този период се превръща в  нетрадиционна смес от секретарка, шофьор, HR, хамал и тн. Именно тук добрият екип – на който знаеш, че можеш да разчиташ и че ще са „там“, независимо от обстоятелствата, е изключително важен.

Имам шанса с времето да съм се убедил, че хората около мен са точно такива и съм безкрайно благодарен за това, много от нещата изобщо не биха могли да се случват без тях. Ако приемем, че този етап е успешен, след цялата комуникация, транспорт и синхронизиране на дейностите човек стигне най-после до студиото (или локацията) с фотоапарата си, най-често се получава така, че то е за максимум 10% от общото време за реализация на проекта. Но именно в тези 10%, ако нещата наистина се получат, ако при кликването на затвора усетиш (а то винаги се усеща), че всичко се подрежда – този момент е онова, което те кара да продължаваш, въпреки всичко гореизброено.

А после сядаш на компютър за конвертиране и обработка на файловете, гърбът и очите ти все повече не те харесват с всеки изминал час. Времето за постпродукция е абсолютно задължително в дигиталната ни ера, като то варира в големи граници в зависимост от конкретната нужда на кадъра, но след това продължаваш пред дисплей – било то за да поддържаш сайта, да публикуваш работата си, да се образоваш за нещо ново. И после всичко започва отново. Но е винаги различно, всяка отделна задача идва със своята специфика и може би именно в тази динамика и определена неочакваност се корени едно от най-интересните неща в тази наистина динамична професия (която изключително лесно преминава в начин на живот).





Най-известната личност, която си снимал? Разкажи ни.

Избягвам да категоризирам хората, с които се случва да работим по този признак, но погледнато в глобален план това е, вероятно, Фредерик Бегбеде. За мен това се превърна в изключително интересно преживяване на редица нива и повод да премисля някои от нещата, които до момента бях приел за едва ли не непоклатими от гледна точка на подхода ми към работата. Всъщност, стори ми се интересно до степен да напиша и един подробен пост в блога си, стига да е интересно за някого в детайл (http://www.ivaylopetrov.eu/to-shoot-a-beigbeder/).

Накратко – шансът да го портретувам дойде чрез ИК „Колибри“, с които сме работили и преди – Бегбеде щеше да гостува във Варна по покана на фестивала From Page to Stage и преди лекцията, която беше поводът да е тук, щеше да даде няколко интервюта, едно от които за наше списание, за което, потенциално, трябваше да заснемем и кадрите. Когато ме попитаха искам ли да се включа, казах директно „Разбира се!“.

А малко след това започнах и да мисля и осъзнах, че това би означавало да шофирам 1000км в рамките на ден и половина, да имам максимум час за самото снимане (ако имам късмет!) на локация, за която имах минимална предварителна информация. Когато разбрах за това, започнах да обмислям различни варианти, в които да го заснемем – за няколко дни бях стигнал до 4 или 5 идеи, всичките базирани на неща, които знаех за него от интервюта, които е давал и това, което съм чел от него. Просто казано – на общата ми представа, която съм успял да добия за него до момента от интернет. По-голямата част от тези идеи включваха да го заснемем на локация, но след това да го поставим в друга, условна среда, предварително подготвена за целта. Прекарах между 30 и 40ч в изграждането на визиите – 3д визуализации, с които понякога се занимавам любителски. Това беше моят начин да се чувствам подготвен. Прекарах известно време в оптимизиране на осветлението, което да взема със себе си, тъй като по очевидни причини то нямаше как да е голямо количество, предвид, че за това снимане не бих могъл да разполагам с екип от хора на терена.

И след като всичко беше готово, точно на тръгване в сутринта на снимачния ден, пред мен катастрофира кола на абсолютно празна улица. Постарах се да не отчитам това като символ и потеглих.

Когато пристигнахме на място се оказа, че барът, въпреки предварителното описание, просто не би бил подходящ да изпълня осветлението, което имах предвид за кадрите, които бях подготвил, а Бегбеде ще има по-малко време от предвидения час. Докато обмислях как точно да подходя, предвид обстоятелствата, се появи самият той, изключително внимателен и земен като отношение и помоли да поплува преди интервюто. Съблече се, влезе във водата и малко по-късно се появи видимо релаксиран. Интервюто започна, без да съм имал възможност да взема финално решение за кадрите, но то дойде, сякаш от само себе си – самите неща, които той казваше, начинът, по който се изразяваше и гледната му точка за живота и нещата, върху които разсъждаваше, просто не бяха в синхрон с доста арогантните, преднамерено „остри“ кадри, които бях подготвил на базата на личната си интерпретация за човека, без да съм имал предварителен контакт с него. И докато го слушахме, не без известна вътрешна борба, осъзнах, че правилното в случая може би ще е да оставя идеите, които имах първоначално и да заснемем неща, които са непредвидени, които са в контекста на мястото и настроението там.

В раницата си имах папийонка, останала от сватбата на близък мой човек. Помолих го да я захапе.



Точно до масата, където говореше той, имаше стара пишеща машина – като част от декорацията. Помолих го да идем заедно с нея на брега и въпреки, че това, разбира се, се превърна в локалната атракция, се опитах максимално непринудено да го помоля просто да легне върху нея – само той, тя и морето назад.



За този около час, в които го слушах и после заснех, Бегбеде ми даде много интересен повод за размисъл – в професионалната си работа вярвам, че безпрекословно задължение на човек е да не се дъни, независимо от обстоятелствата. Но може би има случаи, в които „да не се дъниш“ би значело да реагираш спрямо ситуацията, вместо да се опитваш непременно да я изкривиш по първоначален план? За мен лично това беше изключително запомняща се история.

За какво мечтаеш? 

Обикновени неща – възможността да мога да продължавам да правя това, което ми изглежда важно и ценно. Семейство и близки, с които понякога първо скачаме, а после правим крилете надолу. (Рей винаги има какво да каже за важните неща).

А, и пътуване из далечния Космос, разбира се.

Ако можеше да работиш с някой фотограф, независимо къде, независимо кога във времето, кой би избрал?

О, много трудно ми е да посоча само един. Сигурен съм единствено в това, че да „работим“ ще е много силно казано, предвид самата същност на фотографията, но определено бих асистирал за някакво време на Юсуф Карш от класиците, а от съвременните – може би на Надав Кандер и Еухенио Рекуенко.

Три бързи съвета, за онези, които тепърва влизат в света на фотографията.

Ще си позволя да са от най-трудните, особено що се отнася до снимането като стремеж, а не като професия (там би било малко по-различно):

–  Правете точно това, което мислите за ценно и хубаво лично вие. Не непременно което „се харесва“. Не непременно това, което е модерното из сайтовете. И дори когато сякаш никой не му обръща внимание, правете още от него.

– Бъдете търпеливи, но постоянни. (ако някой успее с първата част, да ми каже как става!).

– Не се сравнявайте с другите. Пътят е ваш и ваш лично.


Текст: Теа Денолюбова

Снимки: Ивайло Петров, www.ivaylopetrov.eu

„Оракул“ модел: Петър Станимиров постпродукция: Емануела Беловарски

„Полетът на Икар“ модел: Леонид Йовчев, арт директор и постпродукция: Емануела Беловарски

„Човешката природа“ /колаборация с Pejac/ модел: Темелко Темелков, арт директор и постпродукция: Емануела Беловарски

„Съвременната битка“ костюми: Силвия Владимирова

„Тесла“ модел: Ованес Торосян

„Модерният светец“ част 2 модел: Деян Донков

„Модерният светец“ част 3 модел: Койна Русева

„Модерният светец“ част 6 модели: Ирена Милянкова и Вики – стайлинг: Мира Мирославова

„Модерният светец“ част 1 модел: Генислав Найденов

Йордан Йовчев

Фредерик Бегбеде постпродукция: Емануела Беловарски 

Още по темата



Коментари

FASHION INSIDE CLUB

Очаквайте нашите отстъпки, промоции, новини и лимитирани предложения.
Запишете се сега!



/


Какво ново

HOUSE OF FLUFF – Yeti convertible oversized faux fur coat

Препоръки от седмицата

CHLOÉ – Wool and mohair-blend cape

Препоръки от седмицата

STUART WEITZMAN – Pure suede ankle boots

Препоръки от седмицата

MONICA VINADER – Nura rose gold vermeil diamond earrings

Look of the day

~LOOK OF THE DAY~

Два тренда в едно!

Ако сте пропуснали
Най-четени