Думи за смирението

x

Великден е време за тишина. Важно е да си подарим мигове, в които да се обърнем към себе си, да се чуем, да помълчим. Да помислим за пътя и вътрешния ни свят. Споделяме лекция на митрополит Антоний Сурожки за смирението, което толкова липсва в ежедневието ни. Христос Воскресе!



„Да се говори за смирението винаги е трудно, защото не познава истинското смирение онзи, който не се е смирил. Но въпреки всичко, можем да кажем нещо по темата, за да открием насока за размисъл.

Когато става дума за смирението, ние се сещаме най-вече за поведението на човек, който, щом го хвалят или говорят за него нещо хубаво, се опитва да докаже, че това не е вярно; или за поведението на човек, който, щом му хрумне мисълта, че е казал нещо добро или е извършил нещо похвално, се старае да отхвърли тази мисъл от страх да не се възгордее. Двата подхода ми се струват неправилни – не само по отношение на самите нас, но и по отношение на Бога: да смятам, че направеното или казаното от мен не може да бъде добро или че може да доведе до гордост – е погрешно. Необходимо е просто да променим възгледите си: ако Бог ми е помогнал да кажа нещо истинно, добро, правилно или да направя нещо достойно и за Него, и за мен като човек, аз трябва да се науча да Му благодаря за това. Не да си приписвам заслугата, но да не отричам самия факт и да премина от тщеславие или гордост към умилена благодарност.

Това е първото, което можем да кажем за смирението, защото това е първата задача, която стои пред всекиго от нас. Лъжливото смирение е едно от най-разрушителните неща; то води до отричане на доброто, което е в нас, а това е несправедливо спрямо Бога. Господ ни дава и ум, и сърце, и добра воля, и обстоятелства, и хора, на които можем да сторим добро; и трябва да го вършим със съзнанието, че това е добро, но то не е наше, а Божие, дадено ни от Бога.

Второто: на смирението са противопоставяни най-вече гордостта или тщеславието. Между едното и другото съществува голяма разлика.

Истински гордият човек е човекът, който не признава над себе си нито Божия, нито човешкия съд; който сам за себе си е закон. В живота на авва Доротей има eдин епизод, как, при посещението му в един манастир, му посочили твърде млад монах като образец за смирение: той никога не се гневял, не се възмущавал, не възразявал, когато го хулели или унижавали. И Доротей, който бил опитен в духовния живот, не повярвал; той извикал този монах и го попитал: „По какъв начин, въпреки твоята младост, си достигнал такова съвършенство, че когато те хулят, унижават и оскърбяват – ти никога не се гневиш?“. А монахът отговорил: „За какво да се гневя, когато някакви псета лаят срещу мен?“ Неговото духовно състояние не било смирение и примиреност, а абсолютна свобода не само от човешко осъждане, но и просто от мнение; какво говорели хората за него – не го засягало, той бил съдия сам на себе си. Ако изходим от това, разбира се, Божият съд също е отстранен, остава единствено собственият съд. Това е състояние на пределна, завършена самота; състояние, в което за човека повече не съществува Бог и съд извън него самия.

Твърде силно се различава от това тщеславието. То е състояние на пълна зависимост от мнението на хората, но не и от Божия съд. Тщеславният човек търси похвали и одобрение, при което най-унизителното е, че ги търси от хора, чието мнение дори не уважава – само и само да го хвалят. И в момента, в който някой започне да го хвали или просто да одобрява постъпките му, хвалещият изведнъж придобива в неговите очи всички превъзходни качества, превръща се в умен и справедлив съдия. Това съдържа и друга страна: ако започнем да се надяваме, че някой ще ни похвали, ние очакваме похвала не за най-възвишеното и най-благородното, което е в нас, а за каквото ни попадне. И в крайна сметка издребняваме, защото търсим одобрение за каквото и да е, само с цел да ни одобрят; одобряват ни безразсъдни хора, които не притежават строг Божи критерий за преценка. Получава се така, че тщеславният човек зависи изцяло от хорското мнение и насърчение; за него е катастрофа, когато го съдят строго или го отричат по някакъв начин; и като допълнение: само за да заслужи похвала, той се задоволява с твърде малко, с най-незначителни неща.

Смирението е напълно различно качество. То е не просто липса на тщеславие: липсата на тщеславие се явява като че вторичен плод. То не е и отсъствие на гордост, тоест интегрална, абсолютна затвореност в себе си – въпреки че тази затвореност се разбива със смирение.

Смирението започва от момента, в който влезем в състояние на вътрешен мир: мир с Бога, мир със съвестта и мир с онези хора, чийто съд отразява Божия съд; това е примиреност. Едновременно, това е примиреност с всички обстоятелства в живота. Състояние, при което независимо какво се случва, човек го приема като от Божията ръка. Това не означава, че всички събития са пряк резултат от Божията воля; но каквото и да се случва, човек вижда своето място като Божи пратеник.

Мисля, че трябва да поясня това. Някой от отците на Църквата казва, че всички събития в историята, в широкия смисъл на думата, или просто в историята на нашия живот, се определят от съотношението на три воли: волята Божия, винаги блага, всемогъща и все пак поставила като свой предел човешката свобода; сатанинската воля, винаги зла, но не всесилна, всякога насочена към разрушение и към зло, и въпреки всичко неспособна да върши това зло непосредствено, защото дяволът не е господар на земния тварен свят. И между тях – човешката воля: колебаеща се, откликваща и на волята Божия, тоест на Божия призив, на Божията заповед, но и на нашепванията на сатаната, на неговите измамни обещания, на привличането към злото, което човек усеща в себе си. Апостол Павел казва, че сякаш различава в самия себе си две стихии: закона на вечния живот, устремяващ го към Бога; и закона на инертността, който го води към тление и разпад. Това съществува във всеки от нас. Поради тази причина ние невинаги избираме правилно между влиянието на Божията воля и волята на злото. Колебаем се: понякога правим избор в полза на злото, а понякога – в полза на доброто.

Не всичко, което се случва в живота, можем да определим еднозначно като воля Божия за едно или друго. Обикновено е налице много по-сложна ситуация, когато човек се явява или Божи сътрудник, или проводник на злата воля на тъмна сила. Но когато пред нас се разкрива някаква ситуация, колкото и мрачна и ужасна да е тя, Бог може да ни каже: в този мрак ти трябва да внесеш светлина, в тази област на ненавист е нужно да внесеш любов, в този хаос е необходимо да внесеш хармония; твоето място е там, където сатанинската воля действа най-решително, най-разрушително… В този смисъл отците на Църквата, подвижниците, винаги разглеждали всички ситуации, в които се намират, като воля Божия – не защото неблагоприятната ситуация била предизвикана от Бога, а защото тяхното място било там.

Вътрешната примиреност с обстоятелствата, с хората, не означава, че сме длъжни да разглеждаме всички тях като добри, но означава, че нашето място е сред тях, за да можем да внесем нещо.

Сега, ако от руската дума, водеща към мисълта за примиреност, вътрешен покой, вътрешна нагласа, преминем към това, как, да речем, латинският език и производните от него езици определят смирението, това също ни показва интересна картина. Думата humilitas произлиза от humus, тоест „плодородна почва“ или просто „земя“. И ако вземем земята като притча, ето – тя лежи безмълвна, открита под небето; приема безропотно и дъжда, и слънцето, и семето; приема оборския тор и всичко, което изхвърляме от нашия живот; в нея се врязва плугът и я ранява дълбоко, но тя остава открита, приема всичко и от всичко принася плод. Според вижданията на някои писатели, смирението – това е именно състояние на човешката душа, в което тя безмълвно, безропотно е готова да приеме всичко, което й бъде дадено, и от всичко да принесе плод.

Когато търсим смирение, можем да поставим пред себе си въпроса: как се отнасяме към факта, че Господ ни поставя в едни или в други обстоятелства? С вътрешен мир или с протест, с придирчивост? „Не искам това, искам друго – защо ме изпрати тук? Искам добро, ти трябваше да ме пратиш в обстановка, където всички около мен са добри и ще ме вдъхновяват, ще ми помагат, ще ме носят на ръце; защо ме изпрати в атмосфера, където всичко е мрак, всичко е лошо, всичко е дисхармония?“

Такава е нашата обичайна реакция и това е един от показателите, че реакцията ни не е смирена. Когато казвам „смирена“, не става дума за това да чувстваш или да съзнаваш себе си като победен: „Какво мога да сторя срещу Божията воля – ще се смиря“. Не, не усещането за победеност, а активното смирение, активният вътрешен мир ни правят посланици, апостоли, хора, които са изпратени в мрачния, труден свят, и които знаят, че тяхното място е там – отредено от природата или по благодат.

В едно от писмата си св. Теофан Затворник пише на своя кореспондентка: „Учудвам се… Вие сте отишли на кални вани, за да лекувате своя ревматизъм, а когато върху Вас изливат помия, за да изцелят душата Ви от нейните недостатъци – Вие се оплаквате“. Подобен поглед към въпроса за смирението е много интересен. Всъщност ние избираме калните вани, а помията, която изливат върху нас, за нас избират другите – и ние се оплакваме. Почти винаги в това се крие съществената разлика. Преп. Серафим Саровски казва, че човек може да поеме върху себе си и да изпълни всеки избран по собствена воля подвиг, защото себелюбието, гордостта му дават енергия за това, но да се справи с поднесеното от съдбата (той не употребява думата „съдба“, но с това, което му изпрати Бог) е съвсем друга работа: „тази ситуация не съм я избирал аз!“. И трябва просто да приемем Божията воля; но не пасивно, а да се сведем, както правят земен поклон, да получим благословение и да започнем този подвиг: смиреното вършене на делата си.

Още нещо: не мисля, че смирението се изразява в това да даваме на някого да топи себе си в калта; който и да е началник може да бъде дълбоко смирен, а от чувство за отговорност да постъпва твърдо, строго и решително. Не смятам, че такъв началник, да речем, игуменът в манастир, енорийският свещеник или офицерът в армията, който търси смирение, трябва непременно да създава хаос с това, че не е в състояние да взема решения и да ги въплъщава в действия. Смирението е съвсем различно нещо. Да речем, в Църквата, човек, поставен на отговорен пост, може да бъде пределно смирен – и по послушание да бъде решителен и строг.

Както вече казах, смирението е твърде сложна тема в смисъла на това, че тази дума покрива много понятия. Един английски писател беше казал, че смирението – това е преди всичко реализъм; когато на мисълта, че съм гениален, аз отговарям спокойно на себе си: не бъди глупак, ти си много посредствен човек! – това е началото на смирението, което произтича от реалния поглед върху нещата. Реализмът може да идва и от чувството за хумор: направил си нещо, чувстваш, че това е много хубаво, а поглеждаш и… Моята майка казваше: „Сбил-сколотил – готово колесо; сел да поехал – ай, хорошо! Оглянулся назад – одни спицы лежат!“. Често бихме могли да поглеждаме на себе си по този начин, не с гняв и яд, а просто с усмивка: какъв си смешен, защо се надуваш!… (Помня една случка, която стана в детски летен лагер. Един от моите другари се разсърди, изпадна в страшна ярост; и нашият ръководител, вместо да започне да го вразумява, взе едно огледало и го постави пред него; когато младежът видя своята физиономия – целият му гняв стихна, защото никак не му се искаше да изглежда такъв. Можете да си представите миловидното лице, което изведнъж се изкривява от ярост.) И ако се отнасяме към себе си по този начин, много често в нас би се раждал този вид смирение, който произхожда просто от реализъм.

Най-дълбокият вид смирение, смирението на светиите произтича от това, че те виждали с духовния си поглед Божията красота и светостта Божия; и не че сравнявали себе си, но се чувствали така поразени от тази неописуема красота, че оставало само едно: да паднат ничком в свещен ужас, в любов, в изумление; и тогава вече няма и да си спомниш за себе си, защото красотата е такава, че вече е безинтересно да мислиш за собствената си личност. Кой ще гледа себе си, когато може да гледа към нещо, превъзхождащо всяка красота?!…“

Из „Човекът пред Бога“, част ІІ

Превод: Радостина Ангелова

Снимка: Unsplash

Още по темата



Коментари

FASHION INSIDE CLUB

Очаквайте нашите отстъпки, промоции, новини и лимитирани предложения.
Запишете се сега!



/


Какво ново

Миди пола от CALVIN KLEIN

CALVIN KLEIN Pleated shell midi skirt Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Cat-eye слънчеви очила от PRADA

PRADA Cat-eye acetate and silver-tone mirrored sunglasses Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Пръстен от бяло злато с диаманти от BOUCHERON

BOUCHERON Quatre Radiant Edition Small 18-karat white gold diamond ring Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Велурени чехли от MERCEDES CASTILLO

MERCEDES CASTILLO Irine suede mules Може да купите от тук

Look of the day

~LOOK OF THE DAY~

За повече лято!

Ако сте пропуснали
Най-четени