Седмица на модата в Милано през погледа на Антония Йорданова

Антония Йорданова е личност с ярък стил, която умее да създава ефектни и изненадващи образи, интерпретирайки нестандартно тенденциите. Дизайнер на българската модна марка KNAPP, която е сред събитията в модния ни живот през последните години. Специално за Fashion Inside тя сподели впечатленията си за отминалата Седмица на модата в Милано…

Преди да се впусна в разсъждения и страсти по последната миланска модна седмица, бих искала да направя едно кратко, но наложително уточнение: наивно или не, с поглед в миналото или през погледа на крайно критичен човек – аз гледам на дрехата, като на произведение на изкуството. Аз не харесвам тези дрехи с ниска производствена цена и лъскава табела, в които масово хората припознават класа и стил. Аз искам да се затворя в едно парижко ателие и да си избода пръстите, но след няколко седмици сърцето ми да прескача пред рокля, за която знам, че биха загинали стотици, може би хиляди жени. Това, че модата всъщност отдавна и безмилостно се е превърнала в индустрия без задръжки и идеали, различни от финансовите постъпления ме натъжава, а Милано е градът, в който тази реалност е водеща сила.

Също така не мога да не отчета факта къде се намирам, докато пиша и се вълнувам от това, което все още наричаме мода, а всъщност говорим за един безмилостен и пълен с тъжна, бързооборотна продукция пазар, който просто се старае да се съобразява със съответните локални особености. Няма как да се абстрахирам от средата, в която вирея, но не мога да не съм наблюдател и на всичко онова, което се случва отвъд нея и ме побърква всеки ден. И когато стане дума за стил не е нужно да си затваряме очите пред факта, че в България това е феномен със страшни и изродени проявления. Именно у нас „селебритата“ се обличат в Moschino и Dsquared, опорочавайки ги в моите очи до степен да не мога да гледам на тях сериозно. Затова признавам, че да се вгледам по-внимателно именно в това, което видяхме в тази модна столица, намерих голяма доза предизвикателство – Милано не е любимата ми модна столица. Тя е най-комерсиалната и близка до потребителите, които нямат време и нужда да разберат повече от това, което достига най-бързо и лесно до тях като послание и като олицетворение за модерно, за must have. Милано е център на достъпния и смилаем лукс, на сладникавия поп арт, който вече направо ни дави в мечета, цветни кръпки и логотипни десени. Това, обаче има и своите добри страни: не се затруднявам да изброя ценните според мен имена и да опитам да се аргументирам защо смятам, че някои от най-популярните (у нас поне със сигурност) марки демонстрират предимно творческа изнемога.

Ако говорехме за Париж щях да съм припряна и разколебана как да степенувам всички имена, които успяват да ме развълнуват, но, когато говорим за Милано, започвам уверено с PRADA! Последователна, задълбочена, безкрайно прецизна по отношение на силуета, текстурите и цветовата гама, Миуча Прада за мен е неповторима. Колекциите ѝ приличат на художествена експозиция повече, отколкото на обичайно модно представяне. Рядко има дизайнер, чиито дрехи да разпозная безпогрешно и винаги със задоволство, че това не ми е коствало усилия, а само наслада от характера и стила, които надгражда.
Тенденцията модните компании да допълват сезонните си кампании с имиджови филми бе наложена иммено от PRADA още през 2008, когато излезе Trembled blossoms, в който се влюбих и все още си гледам понякога, ей така, да ми стане красиво. Бих казала, че макар мнозина да ги последваха, именно техният опит е добрият и показателен за успеха на този тип колаборации – тази есен работиха с Дейвид О’Ръсел и всички са безкрайно впечатлени. А аз си въздишам по колекцията – фантастична, изпълнена с множество съвършено помислени и поставени детайли, майсторска игра на плътност и прозрачност, на чисти линии и пищни акценти, на приглушени тонове и ярки докосвания. Ще познаете PRADA по нестихващата страст по 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век.

Не съм вярвала, че ще го кажа, но съм възхитена от GUCCI! За мен дълги години споменаването на това име беше повод за скептицизъм и лека досада от предсказуемата, съвсем конвенционална елегантност и разбиране за женственост и сексапил. Алесандро Микеле, обаче сякаш е докоснал тази марка с вълшебна пръчица! Вече няколко години дизайнерът прави такива заклинания и магьосничества над колекциите, че една от най-комерсиалните до скоро марки, се е превърнала в приказка. Като приказка (и то каква!) ми въздейства и последното представяне – приглушена светлина, много розово, мъгла от умерено дозиран пушек и възхитителен стайлинг – напълно ново GUCCI! Такова, което ме кара нетърпеливо да се вглеждам във всеки детайл, за да видя, че в колекцията има от всичко – от популярните спортни заемки, в напълно нова светлина – почти кутюрни, през пищни бродерии, комикс принтове, жакардови тъкани в живописни тонове до безкрайни редове блестящи пискюли – да има разкош! Декоративна, фантасмагористична и напълно съвършена, такава я усещам и преразглеждам с възхищение, колекцията за следващата пролет.

В графа „приказки“ поставям и Vivetta! Бранд, който открих едва преди 2-3 години, за да разбера, че съществува от 2009 насам и да си дам сметка, че с удоволствие бих срещнала лично Вивета Понти. Следвам в инстаграм марката и всеки пост е истинска наслада, каквато донесе и последното дефиле. И ако GUCCI историята беше като някакъв психаделичен прочит на „Магьосникът от Оз“, то Vivetta по-скоро е в настроение а ла „Палечка“ – момичешки фриволни рокли с къдрички, флорални бродерии, кокетни якички и кукленски панделки – такава познавам Vivetta и изненади нямаше! Само надграждане на любимата стилистика по отношение на пропорции, колорит и майсторски баланс в използването на материите и текстурите – нещо, което за мен е висш пилотаж в моженето, а любим и винаги чудесно вписан мотив остават декоративно изведените профили на човешки лица, които често действат повече като затварящ контур на перфектното място.

Не мога да не спомена и принтовете на PUCCI, които сякаш едва сега усетих като убедително възраждане на характера и идеологията на бранда от 60-те. И тази колекция е посветена на забързаната жена, на тази, която все повече търси удобството. В първата част на представянето линията на дрехите сякаш беше напълно лишена от специфика. Макар свежи и ярки, роклите и леките връхни дюс дрехи, бяха на път да ме откажат, когато в един момент започнаха да се точат едни смели, направени сякаш с размах огромни декоративни принтове и там вече усетих, че гледам внимателно. Марка с внушителна история и категорично разпознаваем облик със своите щампи и сериозен имидж, сякаш едва на третата година от съвместната работа с Массимо Джорджети, успявам да не го намеря скучен като творчески директор на PUCCI.

Макар модната критика от популярни печатни и електронни медии по света, ласкаво да разясни, че с последната си колекция Dolce&Gabbana за пореден път са показали гордостта си от това, че са италианци и са направили още една стъпка към това да са по-близо до своите клиенти и последователи, аз лично се усещам изтощена от тази „близост“ – от всеотдайни майки – италианки с наследниците си на ръце, през рокля с пица и доматен сос с босилек до вечните слънчогледи, залети обилно със злато и нашивки, ами, задъхвам се, не ми е интересно. Същото, а и повече от това отегчение чувствам и към хартиените кукли на Джеръми Скот, особено и от факта, че и те бяха поднесени „имиджово“ от Джиджи Хадид – и те. Хубаво е да има идеи, виц, послание, но аз обичам кукления шик на Moschino и не ми липсва характера и умната закачка – малко ми дотегна от господин Скот.

Вижте още:

Няма как да пропусна и традиционно живописното бохо на ROBERTO CAVALLI, което е още по-бляскаво и шармантно, пречупено през творческата призма на Питър Дъндас, както и лекото си озадачение от Ferragamo. Оставам очарована от лекотата, с която MAX MARA поддържа баланса между класика и новаторство, по един ненатрапчив и лек начин.

Текст: Антония Йорданова

Снимки: Press