Жаклин Гочева-Кайл: неудържимата дизайн фурия

Жаклин ни посреща в ателието си малко преди обяд. Докато ни приготвя кафе, се оглеждаме и осъзнаваме, че навсякъде около нас е пълно с коприна – преминала или чакаща да премине през онова, което ще я превърне в дизайнерски byJGK продукт.

byJGK – брандът на Жаклин Гочева-Кайл е минималистичен, устойчив и супер classy. Вероятно никога не можеш да предположиш, че зад него стои дама с невъобразим заряд, чиито житейски лайтмотиви са движението, скоростта и бягството от скуката. Но е точно така. Зад него стои Жаклин.

Архитект, интериорен дизайнер, моден дизайнер, редактор в AD, Vogue, Vanity Fair, Casaviva.

Urban legend дори не описва необходимия мащаб. В следващите редове ще разберете защо…

Вижте още:

Да започнем ли като на интервю за работа?

(смее се)

Разкажи ни малко за себе си!

Добре, започваме с готиното клише.

Аз съм архитект. Винаги ме е интересувало как се случват нещата – на много философско ниво. Креативна съм, откакто се помня. Майка ми обичаше да шие, баба ми беше най-известната шивачка в Бургас. Винаги съм се интересувала от това, защото съм виждала как майка ми си преправя разни неща. Купува си нещо, казва: „Това е много хубава марка, но не ми седи добре“ и си го прави по неин вкус, харесвала съм тази смелост. Най-вероятно тя ми е предала това отношение към архитектурата, дизайна.

Когато стана време да избирам какво ще следвам, си казах, че задължително ще е архитектура, защото обобщава всичко. Оттам нататък е много по-лесно да конкретизираш, да се фокусираш в една посока.

И след като избра архитектурата…

Мислех си, че съм много готина като архитект…

А да не ти говоря, че аз винаги, винаги съм носела черно. Най-светлият, различен цвят, който съм обличала, е бежово. Майка ми казваше: „Много странно дете си. Как може да носиш само черно?“. Купува ми нормалните детски дрешки, обличам ги само за снимка и после пак черното. То дори няма черни детски дрехи, до ден днешен са малко.

Та това стана inside joke… „Стана архитект, за да легитимира, че носи само черно.“

Имам книжка, която се казва „Why do architects wear black?“, не се шегувам.

Архитектурата като оправдaние на черното, това е dress for success.

Да, но винаги съм знаела, че искам и нещо с комуникации. Големи списания – Vogue и т.н.– са били редовно вкъщи: „изяждани“, изрязвани, колажирани… Беше много естествено да се случи.

В Германия по това време обаче, аз съм завършила в Берлин, нямаше опция чужденец да следва две висши образования едновременно. Затова завърших „Архитектура“, но не си предадох дипломната работа, за да мога да запиша „Публицистика и комуникации“. Накрая, в една година, завърших и двете. Българска работа – все ще намериш начин…

Да се изтарикатиш, хаха.

Общо взето. (смее се)

Имаше една платформа в Германия, в която можеше да записваш какво умееш, какво искаш – да те търсят за работа. Бях единствената в нея, която е завършила тази комбинация от специалности. Кандидатствах за Condé Nast (б.р. Медийната компания, част от която са: Vogue, Vanity Fair, Glamour, GQ, AD, Tatler и др.).

Първо ме искаха в GQ, но когато се отвори възможността за Architectural Digest (AD), аз си казах: „Ооо, аз съм отвсякъде за AD!“. Веднага ме взеха. Имаше едно интервю и аз бях там.

Имай предвид, че бях супер арогантна като млада. „Как няма да ме вземат?! Аз съм единствената с тези две специалности, за това списание съм точно!“. Никакво колебание, съмнение…

Не исках да пиша за AD. Влязох като стажант в отдел „Маркетинг“, защото главната редакторка тогава беше буквално, каквото гледаме в „Дяволът носи Прада“. И супер близка с Анна Уинтър. Казах си: „О, не. За тоя човек не мога. I just can’t!“.

Обаче тази на Vogue беше супер сладка. Много класна, но не bitchy. Ако я видиш на улицата или в LIDL, няма да се замислиш колко е невероятна.

Така започнах да пиша за Vogue. Беше ми много приятно, много ме харесаха, но не можеш да понасям Мюнхен (б.р. Там е централата на Vogue Deutschland.). Берлин е нещото за мен и исках да се върна, така че, когато започнаха немския Vanity Fair, веднага отидох там.

Работех в „Style & Entertainment“. Ходих по събития, интервюирах интересни хора – Роби Уилямс, „Пласибо“. Баща ми е бивш футболист (б.р. Руси Гочев) и съм свикнала да ни следят някакви фенки, не се впечатлявам от известни личности, беше ми лесно. Впечатляват ме, когато се държат добре, интелигентни са…

А не известни, защото са известни…

Точно.

Там ми беше много готино – всичко прекрасно, но много се крадяха материали – нямаше никакво приятелство. Слушат къде трябва да ходиш, кого трябва да интервюираш, отиват 10 минути преди теб и те взимат интервюто. Обикновено имаш само 5,10,15 минути от времето на по-известните и пропускаш всичко, когато нещо такова се случи.

Реших, че всички тези подмолни истории са ми под нивото и започнах да се отказвам, но последният пирон в ковчега го заби главният редактор.

Имаме среща, всички редактори във Vanity Fair. Идва някаква политическа тема, аз нямам идея за какво се говори – тогава това въобще не ме интересува, аз се занимавам с моите неща.

Главният редактор казва: „Жаклин, какво ще кажеш?“, аз отговарям: „Пфф, нямам идея.“. Когато обаче попиташ човек, който няма идея от политика, той ще ти каже нещата от човешката гледна точка – защо го е направил като човек, какви са доводите му, какво е семейството му, каква афера има… Седмица по-късно излиза броят и главният редактор беше откраднал моя цитат – в едиториал. (б.р. Личното мнение на главния редактор.)

Идват колеги, които принципно не ми бяха фенове, казват: „Жаклин, това не го ли каза ти онзи ден, дума по дума? Помним го, защото ти само това каза за политика.”.

Оттам като по филмите… Отидох със списанието и казах на главния редактор: „С това едновременно доказа, че мога да съм на твоята позиция и че напускам.“. И напуснах.

Mic drop.

Пратих му първия брой на Casaviva с моята физиономия като главен редактор.

Какво последва?

Прибрах се в България, защото по същото време работех и в едно архитектурно бюро, в което правихме молове. Не беше много интересно, но правиш нещата, които все някой трябва да направи. Знаеха, че се справям добре и ме извикаха от Германия да работя в България и така станах главния интериорен архитект на Serdika Center. Тъкмо напусках, why not?

Приключихме с идейния проект и си казах, че не ми се занимава с подизпълнители, но по това време ме поканиха като за главен редактор на Casaviva. 2005-2006 г. някъде се случи това.

Там бях супер happy. Правиш си нещата сам – да ти е готино, колегите бяха готини, разбирахме се с всички главни редактори в Attica Media… Едно огромно парти в продължение на 3 години, когато обаче дойде кризата. От месечно изданието трябваше да започне да излиза на всеки 4 месеца и ми стана ясно, че нещата приключват.

След това се появи някакъв човек, който искаше да работя за IKEA – тогава отваряха в България. Там имаше 3 главни роли: логистика, продажби и комуникация + интериор. Аз бях последното. И направихме IKEA. Но ми писна – ежедневието ти не е толкова интересно там.

Пак заминах за Германия, където започнах да работя за Fashion for Home, което също е магазин за мебели, но много по-изискани, стилни – среден клас. Първо ме наеха като главен редактор на каталога им, аз го направих повече като списание и го нарекох „magalog“ (magazine + catalog). Справях се добре и ме повишиха в Head of Visuals, а после Head of Multichannel Marketing Management, което обхваща шоурумите, онлайн платформите и списанието – всички канали общо взето. Занимавах се с това доста дълго. По-късно фирмата беше купена от други собственици и беше супер време да си тръгна, защото тъкмо бях се гаджосала с моя мъж, който е чужденец, живял в България по-дълго от мен.

Аз съм родена в България, израснала съм в Австрия, върнах се отново на 13, пропуснах една година от гимназията, защото ми беше скучно и занимах да следвам в Германия на 17. Оттам в постоянен преход.

Цялата история се задвижва от „беше ми скучно“.

Върнах се в България по любов. Работих много на свободна практика, още имах апартамент в Берлин. Мислех си, че ще го карам 50/50. Имах много познати, които ми станаха клиенти. Правих creative direction – от списания до мебелни къщи. Правих много интериори. Забременях.

Както се случва в живота.

В седмия месец отидох да си продавам апартамента в Берлин с крокодилски сълзи. Като се роди това бебе, какво ще правя в едностаен апартамент? Вече официално съм based in Sofia, но редовно съм в Берлин при приятели, на хотел.

Тук идва и историята за byJGK…

С мъжа ми тръгнахме да се женим, след като вече бях родила първото дете.

Аз обаче съм човек, който не притежава дреха „за специален случай“. Имам дрехи, които са супер. Точка. На тях мога да им правя upgrade, downgrade – да ги нося и на бал, и на кафе.

Никога не съм била от момичетата, които искат сватбена рокля като торта. Исках т.нар everyday luxury – коприна. Беше важно за мен, защото не нося изкуствени материи. Освен якето за дъжд. Та започнах да търся сватбена рокля… Исках да е slip dress.

Timeless.

Абсолютно timeless, но всичко, което успявах да открия от този тип приличаше на нощница, а ако ми хареса като кройка – беше изработено от полиестер.

Реших сама да си я направя. Какво толкова? Имам архитектурното виждане, пък и плюс това имах цял семестър в университета с Вивиан Уестууд – беше гост-лектор. Страхотен човек, вдъхновяващ дизайнер… Оттам наистина започнах задълбочено да изучавам кройката.

Исках да е коприна, да е нещо много ефирно, но да не прозира напълно – особено в областта на бюста, затова направих своеобразни вътрешни джобове, в които можеш да сложиш подплънки, незабележими отвън.

Всичко беше супер и какво стана… Жаклин забременя за втори път. (смее се) Не успях да си нося роклята. Омъжих се в някаква индийска рокля с много красиви бродерии от втората употреба, даже беше резедава.

Но все пак брандът започва да се разработва, благодарение на онази копринена рокля, в която така и не се омъжваш.

Приятелките ми много харесаха копринената рокля и искаха да им направя същите. Реших, че ще ги продавам. Започнах да търся шивачка – беше много сложно, защото материята е сложна за работа. Въобще не съм си мислила да правя бранд, но всички много ме насърчаваха.

Оттам мисълта ми отиде в различна посока: исках да е устойчиво, наистина да работя с добри материи, да не лъжа.

Родината на коприната е Китай и достига до Европа с огромна надценка, благодарение на цялата логистика. Това означава, че сравнително достъпната коприна тук тръгва от Китай като доста евтина и некачествена. Аз не исках да работя така.

Решихме да отидем с мъжа ми до меката на коприната в Европа – Комо, Италия. За коприна MADE IN ITALY.

Имах няколко предварително уговорени срещи с някакви фирми, но въобще не ми хареса това, което предлагат. Разбрах, че коприната, която 99% от тях произвеждат, отново е китайска, само финишингът е направен в Италия, което им дава правото да се продава като MADE IN ITALY. Разочаровах се и се бях отказала.

Пътуваме с колата, отварям Google Maps и гледам някаква тенекиена сграда в нищото, пише нещо си… silk. Казах си, че нямам как да не продуцират там при положение, че е толкова огромно.

Отиваме на локацията и не можем да открием входа. Лято, жега, аз обикалям като ненормална, няма звънец. Виждам, че се задава един камион за доставки и се сещам, че той все трябва да влезе някъде. Започнах да тичам по него, настигнах го и на него, естествено, му отварят вратата. Излиза един човек, питам го говори ли английски, не говореше. Повтарям „English, English, English“ като пълен идиот, но той ми затвори вратата пред носа.

Намерих една пейка, седнах да пуша нещастна, обаче виждам как се показва един човек. Идва и ме пита: „Вие коя сте“ – на английски. Поемам въздух и започвам: „Чувала съм, че тук е най-хубавата коприна!“ – пълни глупости рецитирам, аз съм ги намерила в Google Maps преди малко. Той изненадан: „Как така? Кой Ви каза?“. Аз продължавам: „Не, не – няма как да издам източниците си. Мога ли да видя най-хубавата Ви коприна?“.

Оттам той започна да изрежда всички официални канали и процеси, през които трябва да преминем – имейли, формуляри, фирмени данни. Аз нямах фирма още в този момент, пишем тази на мъжа ми, попълваме всичко необходимо. Насрочваме си среща за следващия ден, отменяме полета за България.

Оказва се, че тенекията, която съм видяла на картата, крие фабрика на 200 години – нарочно. Стигаме до мострената стая, искам черно и нещо светло – да не е бяло, слонова кост, екрю… Човекът накрая реши просто да ми донесе светлите цветове и аз сама да си избера. Връща се с мостри и аз още от разстояние се разкрещях: „Второто отляво, третото отдясно!“ – супер въодушевена. Обръщам мострите и на едната пише „За Chanel.“, на другата „За Hermès.“. На коя да кажеш „не“?

Материите обаче не са достатъчни за добрия бранд. Как менажираш всичко останало?

Да работиш сам е много трудно – ти си всичко, но на мен ми е супер приятно.

Сама правя мострите, кройките. Материята е адски скъпа, шевът още повече. С много усилия си намерих две шивачки, които да изработват всичко от началото до края. Процесът е дълъг и доста скъп. Всеки аспект от бизнеса струва пари, които отново подсигуряваш ти, лични средства. Понякога се чудя дали си заслужава обаче е толкова хубаво, когато не само на теб ти е кеф, но и хората много харесват онова, което правиш.

В изграждането на бранда ти немалка роля играят български криейтиви – фотографи, уеб дизайнери. Държиш ли на това брандът ти да бъде сбъдван локално?

Много се гордея, че byJGK е български бранд. Отбелязвам, че е MADE IN SOFIA. Не виждам много хора, които да се гордеят с това. Защо? Нека да се знае, че нещо българско е яко! Всичко, което правя, е made to order. Повечето клиенти идват в ателието, пробват, разглеждат – тук, в София. Цялото преживяване е ексклузивно.

А съотнасяш ли byJGK с концепцията за тих лукс?

Rolling my eyes. (смее се)

Много съм против нещата да се описват и да се вкарват в чекмеджета. Настръхвам от думата „тренд“. Не обичам да категоризирам, каквото и да е било.

Quiet luxury ми е адски скучно, дядовците се обличат така. Когато чуя „quiet luxury“, се сещам за preppy boys – с мокасините, чорапите. Чък от Gossip Girl.

Харесва ми идеята за качествени материи, но цялото съкращаване на индивидуалността – не.

В интервю наскоро Даниел Розбъри, творческият директор на Schiaparelli, сподели, че е отегчен от това брандовете да отъждествяват минимализма с модернизма. Ти какво мислиш за тази тенденция?

Мисля си, че минимализмът е точно обратното на всички тренд категории. Той не те ограбва от личния ти стил, а ти помага да го изградиш. Минималистичните дрехи ти позволяват да си по-индивидуален – в аксесоари, стайлинг. Пък и така не ходиш като плакат на бранд.

ато говорим за брандове, кои са твоите ТОП 3?

Ann Demeulemeester, Yohji Yamamoto, Margiela.

А какво четеш? Ти си човек с немалък медиен опит. Намираш ли съвременните модни медии за релевантни?

Според мен нишовите и курираните списания ще останат актуални. Там, където имаме 90% реклами, какво да гледаме?

Хора с изразено мнение в оналайн пространството като @brendahashtag и @ideservecouture сами се превръщат в медия и биват чути от обществеността. Не знам дали общите/официалните медии ще запазят статут. Интересът е към личното мнение. Човекът става медия.

Неведнъж споделяш, че се стараеш да няма видим шев по дрехите, които създаваш. Иначе казано: да няма граници. Къде обаче поставяш границите в живота си?

Аз съм супер екстремен човек. И отвъд обличането съм между черното и бялото.

Зависи към какво съм пристрастена в момента – само това виждам. Последно бяха бонбони Skittles, преди 20 години бях така с Coca-Cola.

И в личния си живот съм така. Имам много подбран кръг от приятели и хора, които харесвам – незадължително супер близки. Има и такива, които просто не харесвам, а нищо не са ми направили. Директна съм, това е моята граница.

Все пак даваш интервю за Fashion Inside… Изброй 3 неща, които са inside/ outside за теб в момента.

Inside: еспресо; дълги дрехи – sexy but covered; хром в интериора

Outside: изкуствени материи; трендът с micro дължините; определенията

Текст: Наско Фотев
Снимки: Instagram/личен архив