… Онази, която години наред крихме зад плътната маска на елитен макиаж.
Най-накрая ‘жената в огледалото’ намери времева пролука, в която да изпълзи от жалкото си скривалище и да види светлината на един различен ден, чиято магия отдавна е забравила. Тя излезе, за да подиша онзи въздух, който изпълваше дробовете й в едно далечно време назад. Въздух, който е по-особен, защото носи в себе си свободата да бъде такава, каквато е и мирише на сладко от смокини и скъпия аромат на самоуважението.
Сега онова момиче с луничаво лице, с няколко зачервени пъпчици по него, с рошава коса и оредели вежди, с напукани устни и без пеперудени мигли, обримчили очите й… Да, същата, е толкова красива, но не може да го повярва. Не може да повярва, защото не може да се разпознае. ‘Жената в огледалото’ вече не е обитател на това тяло, в това време. Тя е дълбоко скрит и добре заличен образ от миналото, който е намерил своя комфорт в ъглите на забравата. За съжаление сега излиза в светлината на новото време, осакатена и по-недъгава от всякога, за да се опита да се изправи и да се научи да диша мръсотията на съвремието, изпълнена с фалшиво бляскав прах.
Другата в мен, в нас, в теб – тя винаги е живяла вътре, но ние я гримирахме, а след това – забравихме. Заличихме с пудра и фон дьо тен порцелановата кожа, заради малки „пукнатини” по нея, променихме цвета на красивите очите, издухме малиновите устни, изрисувахме красиви вежди. И тя потъна в забвение. Много често се случва в мъглата от вълшебен прашец, да изгубим дирите на истината. В живот на блясък, най-често се губи искрата.
И сега, когато ни се наложи два месеца да се анти социализираме, ‘другата в мен’ намери сили и смелост да напомни за себе си. Всъщност се оказа неизбежно. Това беше времето, в което осъзнахме колко много се издокарваме за външния свят и колко малко за самите нас и хората у дома.
Колко от нас придобиха вид на бездомник, парадоксално, докато не мърдат от вкъщи? И колко можаха да задържат погледа си върху образа в огледалото, без да затварят очи? Колко имаха силата да се (в)гледат в него, стоящи без изящен грим, изпипана прическа, изкусно подбран набор от аксесоари или шлифован аутфит и без дискомфорта на модната последователност? Кои от нас познаха момичето отсреща и се зарадваха да го видят?
От там ни маха една личност, която, оказа се, май не познаваме толкова добре.
И точно в мистичното сребърно стъкло на стената, се корени силата на нашия дух – да можем да понесем себе си и личността си голи и истински, дори и след континиумните равносметки, които неминуемо направихме през последните 8-10 седмици. Много важно се оказа да успеем да НЕ извърнем глава встрани, когато застанем пред него за повече от 15 секунди. А да имаме куража и смелостта да погледнем образа отсреща право в очите и… благо да му се усмихнем. Без критики, без търсене на дефекти, без смущение или отричане, дори. Това е по-трудно от куп дълбоко личностните, екзистенциалните, психологическите и моралните бури, от които трябваше да съумеем да излезем по-чисти, с прояснено съзнание и калена душа.
Автор: Марина Делева
Снимки: Unsplash
