Декоструктивизмът – различната модна архитектура

”Няма общи правила, и никой на никого не може да дава някакъв общ съвет.” – Жак Дерида

Очарование на деконструктивизма в модата върви ръка за ръка с деконструктивизма в архитектурата, и няма да се обвързвам с точна дата на поява защото това, в сферата на все по-динамичния дизайн, си е загубена кауза. Факт е, че тези търсения в дизайна са плод на 80-те, но също така е факт, че тази философия се появява в края на 60-те. Отнася се най-вече за разрушаване на познатите форми на текста, като този мироглед е рожба на френския философ Жак Дерида. Стремежът към нов изказ, който търси нови форми повлиява и на визията. Забележителен, впечатляващ и често разтърсващ е този стил. Представителите в архитектурата са много, но лично аз съм пристрастен към творчеството на Заха Хадид.

View this post on Instagram

A post shared by Zaha Hadid Architects (@zahahadidarchitects)

Да се върна обаче на бойното поле на модата, където деконструктивизмът смело опонира на едни обичайни и до болка познати форми. Именно в това се коренят разпознаваемите гени на тази естетика – впечатлението за недовършеност: неподгънати краища, промяна на обичайното място на части, текстуриране на материята, което променя обема или пропорцията. Общоприето е да се смята че термина „деконструкция“ се въвежда от модния фотограф Бил Кънингам през 1989 г. Той поставя фокус върху начина, по който се конструира този тип облекло – чрез промяна на позицията на неговите части. Стилистиката на този тип дрехи на пръв поглед изглежда като незавършен дизайнерски експеримент, който е готов да направи следващата смела творческа стъпка. Факт е, че често модните деконструктивисти се заиграват, и с отношенията между реалните пропорции на човешката фигура, и обемите в самият продукт.

View this post on Instagram

A post shared by Iconia Avant-Garde (@iconiaavantgarde)

Вижте още:

Това ме кара да се замисля, дали всъщност деконструктивизмът не е виновен за появата на оувърсайз тенденцията? Тази, която през последните години е една от основните нишки на редица колекции, независимо от индивидуалните творчески пристрастия. Също така е факт че в своето начало най-обичаният и използван цвят е черният, този който се смята, че е най-поглъщащ, и светлина и емоции. Всъщност тази естетика с цялата си философия се противопоставя на конвенционалния, „подреден“ симетричен дизайн, който до голяма степен следва реалните физически измерения на тялото. Случвало се е да чувам доста негативни мнения за този стил, особено в началото на появата му в България. От „тук някой се е правил на шивачка“ до „ау, брат’чедката на Баба Яга“… Нищо изненадващо, всяко ново нещо, което атакува и разклаща обичайната и комфортна зона на съществуване на конвенционалното бива трудно възприето. Днес вече деконструктивизмът навлиза във все повече стилистични територии и се е превърнал в устойчива тенденция, въпреки че често е добре прикрит под формата на „непочтени“ договорки с общоприетите форми. Нима асиметриите, масивните ципове зашити от външната страна, въведено още от Скиапарели далеч преди 80-те, подаващите се торби на джобовете под екстремно късите панталонки от деним – нима обемите на необичайни места променящи екстремно физиката не са похвати на тази философия? Вярвам, че сред вас няма такива „модни“ представители, които слагат знак на равенство между творение на деконструктивизма и нещо съшито от начинаеща шивачка с претенции. Не всичко в този стил е непоръбено, той е провокираща мисленето философия, която ни подсказва чрез визия, че всъщност съвършенството е само идея, която винаги трябва да преследваме, но винаги има място за още една стъпка напред. Това е умела еквилибристика с класически техники, новаторско виждане и провокация. За радост България има своите адекватни представители на този дизайн в лицето на Теодора Спасова и Йоан Гълъбов – Minoar. Няма да скрия, че съм им фен и безпроблемно съчетавам техен дизайн с продукти на масмаркета.

View this post on Instagram

A post shared by MINOAR CREATIVE STORE (@minoar_creative_store)

Много от най-ярките представители идват от далечния изток, някой дизайнери са с европейски корени. Без да се ровя като модна къртица в търсене на прилики и разлики ще ви представя онези, които са най-близо до сърцето ми.

Рей Кавакубо

„Според мен творчеството винаги се ражда от нещастие, от неудовлетвореност. Както казват в Япония, само „гладът на духа“ и „гладът на ума“ те подтикват да продължиш напред.“

Основателката на Comme des Garcons (като момчетата) е една от ярките представители на японската школа, която започва творческият си път преминавайки през друго изкуство – писмеността. Тя завършва Токийският университет с диплома по литература, но творческите й интереси във визуалното я отвеждат до текстилна компания. Две години по-късно я напуска и полага основите на собствената симарка – 1969. В търсенето на нов прочит на източната и западната култура тя печели уважение и популярност в Париж в края на 80-те и 90-те. Умишленото дистанциране от познатата анатомия, изразена чрез обеми и текстилни фактури, е причината първоначално да определят нейните творения като „грозни“ и дори „смешни.“ Първите и колекции са обагрени с любимия цвят на деконструктивизма – черното, но в последвалите си творчески търсения тя включва и цвят, и десени. Светът на модата призна нейния талант и нетрадиционна гледна точка, а през 2017 Института по костюми към музея Метрополитън организира изложба, която легитимира значението на Рей и сред най-върлите противници на деконструктивизма в модата.

Йоджи Ямамото

„Когато започнах да правя дрехи за моята линия Y през 1977 г., всичко, което исках, беше жените да носят мъжки дрехи.“

Любопитно е, че първата диплома на родения в Токио дизайнер със световна слава е по право. Той отказва да поеме по стъпките на обичайната адвокатска кариера и се присъединява към шивашкия бизнес на своята майка. Там Ямамото усвоява умения, които са решаващи за неговият бъдещ успех като дизайнер. Откривайки страст си към модния дизайн той продължава образуванието си в небезизвестния моден университет Бунка. След дипломирането си работи като дизайнер на свободна практика, докато през 1977 представя първата си колекция. Не след дълго дебютира в Париж и Ню Йорк и привлича вниманието на публиката и пресата с необичайния си творчески почерк. Познат е с няколко различни линии, както и със слабостта си към мащабни силуети, които често включват и драпировка в различни текстури. Техниката му се отличава с уголемяване на кройката, необичайни, в това число и като дебелина, материи и прилагане на сложни японски занаятчийски похвати на изпълнение. Всички тъкани които използва дизайнерът са произведени в Япония по негова спецификация отговаряща на нуждите на дизайна.

Исей Мияке

„Създавам дрехи без да се интересувам от тенденциите“

За дизайнера се твърди, че допринася най-много за преплитането на естетиките на Изтока и Запада. Формирането на неговата разпознаваем стил започва с обучението му по графичен дизайн в университета Тама в Токио. Следващата стъпка е Париж, където заминава да изучава мода. Пътят му минава през Givenchy и Ню Йорк. Неговият дизайн е наситен с много емоция и новаторска естетика, а творческият му почерк се отличава с оригиналност и екзотична чувственост. Негова е идеята за създаване на облекло от едно парче плат, което е в тотален дисонанс с европейския подход на създаване на кройки, които изграждат даден дизайн. Напластяването също сред любимите му похвати, в творческият му фокус са и новаторски техники за плисиране, които и специфичните патентова. Допълва с множество линии своето бизнес портфолио, а една от най-популярните му и дългогодишни партньорства е това с Adidas. „Модният дизайн не е философия а начин на живот.“ твърди още дизайнерът, но нима стилът не е една лична философия?

Без претенции, че с тези трима японски дизайнери изчерпвам всички представители на деконструктивизма в модата смятам да спра дотук. Това са моите фаворите, които конструираха по нов начин модния мироглед на света. Но и Старият континент е дал своят принос в тази посока.

Ан Демюлеместер

„Добрата мода е като рок музиката – пълна анархия и бунт.“

Дизайнерката е един от най-ярките представители на деконструктивизма в Европа. Тя е част от групата на Антверпенската шесторка – белгийски творци с нетрадиционен и експериментаторски подход към модния дизайн. Интересно е, че първоначална Ан не проявява интерес към модата, а към изобразителните изкуства. Посещава художествено училище където има слабост към човешките фигури и портрети. Там облеклото на моделите, като част от персоналната идентичност, започва да я вълнува. Логичната следваща стъпка е Кралската академия за изящни изкуства в Антверпен. Черно-бялата палитра характерна за нейния дизайн с годините се променя, включвайки и цвят, често в опушен нщанс. Като рожба на европейската естетика тя прилага своите новаторски виждания и върху аксесоарите и бижутата. Създава цялостни визии с много визуален подтекст, който често прави деликатно намигане към театралността. Въпреки че тя прекъсна творческото си работа по марката за осем години, през 2021 се завърна след като бранда бе придобита от италиански бизнесмен. Нейната естетика е разпознаваема и обичана с хармоничния сблъсък на аристократична елитарност и субкултурно ДНК. Пример са любимите й пера, които щедро използва в дизайна на аксесоари.

Рик Оуенс

„Най-готиното нещо е, когато вече не ти пука дали си готин. Безразличието е най-големият афродизиак – това наистина обобщава моя стил.“

Повелителя на мрака, както не рядко го наричат, е роден в Страната на неограничените възможности от смесен брак – майка му е мексиканка. След като завършва гимназия в южна Калифорния се мести в Лос Анджелис за да изучава изкуство в Otis College of Art and Design. Две години по-късно се насочва към модата и се премества в Търговски-техническия колеж, където в програмата сериозно е застъпено изучаването на различни техники при изработки на модели, в това число и драпиране и мулажиране. Американският представител на деконструктивизма се мести в Париж след първите си изяви в САЩ подкрепяни от самата Ана Уинтур. Разпознаваемият дизайн на Рик е естетски микс от вдъхновения съчетаващ елементи от мистериозни древни цивилизации, готика, черно-бялата естетика на Холивуд от 30-те години на миналия век. Склонността му към мистицизъм не му пречи да си сътрудничи, създавайки капсулни колекции за Moncler и Champion. Благодарение на неспокойния му творчески дух през 2005 представи колекция мебели. Тъй като всичко при дизайнера е извън границите на конвенционалното в тази колекция успешно съжителстват материали като: производни на дървото текстури, фибростъкло, смоли, мрамор и кашмир. Тя бе представена в Musée d’Art modern в Париж и Музея за съвременно изкуство в Лос Анджелис.

Очевидно за присъствието ма деконструктивизмът в модата има още много какво да се каже. Нямам претенцията, че съм изчерпил всички гледни точки и представители вдъхновени от тази философия. Въпреки че в своето зараждане този стил се възприемаше, като че ли в контекста на моден Франкенщайн, днес адаптирани елементи откриваме в колекциите на обичани и изключително популярни марки. Само един пример – нима екстремно уголемените рамене в колекциите на Оливие Рустейн за Balmain не са препратка към деконструктивизма? Много дизайнери се заиграват с създаване на облекла от стари такива или представяне на обичайни продукти на комерсиалното ежедневие като дрехи-провокация, нарушавайки обичайните форми, при това далече преди истерията по устойчивата мода. Пример са колекциите на мистериозния Мартин Марджела. Мога да продължавам с още въпроси и още примери с личния почерк на Виктор и Ролф и Гарет Пю.

Разликите между вижданията на японците и европейците са очевидни. Но ако някой специалисти смятат, че модата е в криза, аз смятам, че тя е в процес на активна еволюция – оцеляват най-приспособимите. Нещо толкова нормално, като се има предвид, че тя не съществува сама по себе си. Модата е визуалният език на всички социални и политически процеси, със своя знак за одобрение или отрицание. Така че, да намерим и изразим себе си чрез собствена модна риторика в, или извън рамката на общите теми, смело и обосновано.