През февруари 2019 г. светът загуби една от най-забележителните модни легенди и културен феномен, Карл Лагерфелд, творчески директор на прочутата модна къща „Шанел“ в продължение на трийсет и пет години. Той е велик не само заради преобразяването на „Шанел“, дългогодишната работа върху еволюцията на модни компании като „Клоуи“, „Фенди“ и собствената си марка, но и със своето ярко присъствие и характерен стил, включително традиционните тъмни очила и бялата конска опашка.
Ако е вярно твърдението, че котките имат девет живота, то модният дизайнер Карл Лагерфелд (1933–2019) има още толкова; директорът на парижкото бюро на модната библия WWD – Уилям Мидълтън – е успял да улови всички детайли от многобройните роли в личния и професионален живот на Лагерфелд, успял да рестартира френската модна къща – Chanel, да хвърли ръкавицата на своя вечен конкурент Ив Сен Лоран, да събере през годините внушителна колекция от книги, мебели, дизайнерски обекти и фотографии, да създаде своя собствена издателска къща, книжарница и фотографско ателие и да вкара няколко тона лед в парижкия музей Grand Palais заради представянето на Cruise колекцията на Chanel.
5 идеи за допълнителни доходи, точно навреме за празниците
Памела Андерсън и ролята на живота ѝ
Виненият образ на България: идентичност и послания
Благодарение на добрата съвместна работа между Мидълтън и преводача на книгата Герасим Славов специално за българската публика на „Раят е тук и сега“ има включена глава, която прави българското издание на биографията прецедент: този текст е силен акцент от традиционната Гала на музея „Метрополитън“ в края на пролетта, посветена на модната легенда Карл Лагерфелд.
Предизвикателен, ироничен, понякога дори саркастичен, талантлив, упорит, самоуверен и много раним – са само малка част от познатите и непознати черти на Карл Лагерфелд, които Мидълтън разкрива вследствие на личното си приятелство с Кайзера (прякор, с който се сдобива още в началото на кариерата си и който ненавижда). Биографът прекарва също така дълги години в проучване на живота на емблематичния дизайнер и срещите му с многобройните и разнообразни герои, които са гравитирали около него.
Една от най-вълнуващите връзки в биографичната книга, която преминава като нишка през цялото повествование, е с майка му Елизабет – себична, строга, сякаш неспособна на обич германска красавица, която оставя сериозни белези върху ранимата му душа. Лагерфелд споделя всеки успех и провал с нея, като се надява най-сетне да получи одобрението й. До края на дните си тя живее в апартаментите, които модният дизайнер сменя често в Париж. Прелиствайки страниците на книгата, човек остава с убеждението, че връзката им е напоена със страхове, очаквания и дълбоки вътрешни предизвикателства, които резонират най-силно в самия Карл. Елизабет много често присъства в книгата като спомени от хора от близкото обкръжение на дизайнера, които смятат, че въпреки аристократичното й излъчване има нещо страховито в поведението й. Подобно на майката в трилъра „Психо“.
Много далеч от този тъмен коридор в житейската одисея на Лагерфелд е връзката му с единствения мъж, в който е бил влюбен: Жак дьо Башер – бохем, вдъхновение и причина за емоционалния дуел с Ив Сен Лоран, който за кратко също споделял живота си с Башер.
Между професионалните и интимните възходи и падения на Лагерфелд излизат на преден план многобройните му експерименти – с модата най-вече, но и с хората от близкото му обкръжение. От една страна, е възприеман за изключително ерудиран събеседник, от друга – като взискателен шеф, от трета – като ексцентричен герой. Карл Лагерфелд безспорно притежава таланта да размести пластовете в модата, да създаде свой собствен стил, да се справи с подозренията на френската аристокрация, че възраждането на почти банкрутиралата модна къща Chanel ще бъде провал. Не на последно място създава и поддържа през целия си живот впечатлението, че всичко му е позволено, защото, както казва Жан Кокто, „фриволността на смъртните“ е силно заразна и пристрастяваща.
Американският моден журналист Уилям Мидълтън, дългогодишен директор на парижкото бюро на модната библия WWD, създадена през 1910 година, e проследил всички възможни посоки в живота на Лагерфелд, срещнал се е с много от близките му приятели, бивши и настоящи работодатели (като сестрите Фенди, за които модният дизайнер работи повече от четири десетилетия) и безспорно е успял да направи видима и много ясно дефинирана представа за комплексната фигура на един ерудит, моден гений, безкрайна отдаден на работата и на собственото си разбиране за перфекционизъм мъж с ранимо сърце, прикрито под тъмното сако, черните очила и ветрило като моден герой.
Поради големия интерес към биографията на модния дизайнер Уилям Мидълтън започва работа върху документален филм и е в преговори за продажба на правата върху книгата за филмирането й от голямо холивудско студио.
Откъс от книгата „Раят тук и сега. Необикновеният живот на Карл Лагерфелд“
Застанал на сцената, Карл е красив, с високи скули и пълни устни. Облечен в тъмносив костюм от мека вълна с три копчета, бяла риза с двойни маншети и тясна вратовръзка. Лъскавата му черна коса е вдигната във висока прическа. „Косата ми беше доста дълга, но беше покрита с брилянтин, за да се държи – разказва по-късно той. – Бях с морава вратовръзка, много необичайно за онова време, която си бях купил в първия бутик на Пиер Карден.“
Карл е в двойка с Мари-Терез, звезден модел, тясно свързана с модната къща „Балмен“ (веднага след церемонията тя заминава на обиколка в Южна Америка с дизайнера). Мари-Терез е облечена с палтото на Карл, с голямото деколте отзад, с велурени ръкавици, къса тройна огърлица от перли и широкопола шапка с воал. Карл стои до нея, до увеличеното копие на рисунката си, пред фаланга от фотографи в тъмни костюми с обемисти фотоапарати и огромни светкавици. Светкавици обстрелват победителите, докато новинарските камери записват сцената.
Карл забелязва, че рисунките, класирани на второ и на трето място, са по-малки и са преместени отстрани на сцената. Не проявява великодушие към подгласниците си. „Бяха почти невидими – пише той на майка си, – а втората награда в категорията за палта беше особено сложна и грозна.“
Също толкова безпощаден е и към другите победители. Карл смята, че Браки и Сен Лоран са изключително нервни на сцената, а той е съвсем спокоен под светлината на прожекторите, стои до Мари-Терез, прави корекции по палтото, позира заедно с нея. И смята, че този модел получава най-големите овации на публиката. „Мадам Нореро ми каза, че хората около нея са били много ентусиазирани, смятайки, че палтото е новаторско и смело – казва Карл на майка си. – В сравнение с него другите не изглеждаха толкова съществени.“
Той критикува другите модели. Смята, че костюмът на Колет Браки е лошо направен, платът е тежък и шапката, за която предполага, че е част от колекцията на „Фат“, не подхожда. Отрицателно настроен е и към печелившия проект на Сен Лоран. „Роклята беше добра, макар да я намирам за много банална – пише Карл на майка си. – Не е ли ужасно? Дизайнът е изискан, но не е много вълнуващ. А и толкова прилича на другите рокли, които „Живанши“ правят от две години насам.“
Текст и снимки: ПР
