Френски стил, българско сърце – Мария Конакчиева

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; – музика – лъчи.

Не искат и не обещават те…

През юни е написал тези редове Яворов. Припомни ми ги Мария Конакчиева – сърцето на Френския институт в България от 1991 г. и жена, която е ярък пример за класа, стил, харизма на аристократ, вдъхновение, устрем, дипломатически нюх, свобода. Повод за срещата ни е автобиографичната ѝ книга „Влюбена в живота“, чието представяне е днес, 18 юни, от 18:30 ч. в Национална художествена галерия – Двореца.

Наричана неслучайно бижуто на българо-френската дипломация, Мария Конакчиева е в центъра на всички политически и културни активности, които обединяват двете страни, а като професионалист с подчертан интерес към културата и изкуството в десетилетията на житейската си одисея пази незабравими спомени за личните си срещи с някои от най-интересните фигури на политическата и културната сцена в България, Франция и Алжир, където я отвежда ролята ѝ на съпруга на алжирски дипломат.

Историите бликат като бистър извор на пълноводна река, а Мария е личност, до която докоснеш ли се дори за час, светът ще ти се стори едно по-смислено и красиво място.

Вижте още:

Как се решихте да напишете „Влюбена в живота“?

Миналата година ми се случи нещо, което ми доказа колко сме крехки. През 2022 г. ме наградиха с „Кавалер на заслугите на Франция“, преди това съм имала „Академична палма“ – на награждаванията почти не можах да говоря. Когато съм емоционална, не обичам да говоря много. Но си спомням, че накрая казах: „Искам да умра на сцената, в ход“. На сцената на живота. И си казах: „Мария, ти не искаш никога да отидеш в пенсия!“. Мисля, че имам още какво да дам.

Крехките моменти от живота ме накараха да оставя нещо за децата си, за хората, които ме познават, за хората, които някога са казвали, че ме харесват. И реших, че го дължа – на себе си най-вече. Трябва да градиш образа си в обществото. С любов към хората, с отворена душа и сърце.

Коя беше най-емоционалната част, докато пишехте?

Моето детство до 10-12 години. Тогава се създава човек. Видях колко много онова време ми е помогнало да съм това, което съм. Тази среда, в която съм расла. Елена като град на патриоти и образовани хора. И всички бяха франкофони. Мина Тодорова – голямата любов на Яворов, винаги е била мой пример. Тя е родена в Елена като мен.

Яворов пише „Две хубави очи“ за Мина, нали?

Да. Когато за първи път срещнах голямата си любов, бъдещия ми съпруг (Хамза Бен Амран – временно управляващ посолството на Алжир в България тогава, бел. ред.), на една улица в София, той ми каза: „Знаете ли, имате много красиви очи“. Аз знаех, че той не ми цитира Яворов, но после разбрах, че ми цитира фразата на Жан Габен към Мишел Морган в „Кеят на мъглите“, която звучи почти като Яворов.

Любов от пръв поглед ли беше?

За него – да, за мен – не. Мен ме спечели неговото постоянство. Всеки ден чакаше в колата си с часове пред едно кафене, за да ме види. На първата ни среща ме спря и ме попита откъде може да си купи хляб. Аз се качих в колата му и му казах, че ще му помогна да намери магазин, макар че беше ясно, че след 18:00 ч. няма нищо отворено. Бях смела може би. Всъщност винаги ми е помагала моята смелост.

Като сцена от филм е…

Да, аз още в Елена започнах да гледам френски филми. На 10 бях влюбена в Жерар Филип. Винаги човек трябва да има някаква любов, нещо недостижимо, копнеж някакъв. Ходех в читалището в Елена сама, плачех с героите. После като дойдох тук, веднага попаднах в бохемата на София – въпрос на шанс, че много филми бяха снимани в Елена. Първо бяха „Гераците“, тогава се запознах с актьора Стефан Пейчев. Видях и Невена Коканова. Стефан Пейчев ме въведе в тези среди в София. Тогава имаше елит.

Какво за Вас са срещите с хората?

Срещите с хората променят мирогледа ви, променят начина ви на мислене, обогатяват ви. За мен е огромен късмет, че попаднах в тази културна върхушка навремето. Шанс, който успях да получа свише. По-умните хора казват: желаеш ли нещо силно, може и да се случи.

Получих много голям тласък от французите – те ми се доверяваха, поверяваха ми протокола в посолството. Това са едни такива дипломатически отношения, които трябва винаги да бъдат деликатни и верни. Аз бях вече омъжена за дипломат, който ме беше въвел в тези среди. Много е важно да не мислиш за пари. Мислиш ли за пари, нещата се изкривяват. Парите изкривяват нашата мисъл, защото те са и добро, и зло. Но когато сте с глава, изпълнена със спомени, с книги, с филми, с концерти, това изключително много ви помага да живеете.

С кои личности са най-незабравимите Ви срещи?

Най-много ме трогна Анна Карина. Тя е изключително голяма актриса. Била е любимка и после омъжена за Годар. Тя дойде тук на 60 и няколко години. Разказа ми много от живота си. Започва като певица и модел, Годар я забелязва и така започва пътят ѝ на актриса. Това беше една разтърсваща за мен среща, защото тя беше много тъжна жена. Много по-млади мъже са я ухажвали, но тя никога не е забравила как Годар я изоставя. Казал, че излиза, за да си купи цигари, и не се върнал никога. Тя никога повече не го вижда, до смъртта си.

Най-много ме впечатли Сесилия Саркози, защото тя може би е най-смелият човек, когото съм виждала на такъв пост. На 24 юли 2007 г. тя върна българските медици от Либия. Сестрите ми разказаха после, че три нощи не е спала, по време на преговорите с Кадафи. Сесилия е много образована, говори пет-шест езика. Като дойде тя, цялата световна преса за първи път беше в България. Бях с посланика тогава, Етиен дьо Понсен. И видях суетата на политическия живот у нас. Тя се скри в един ъгъл, не пожела дума да каже; каза само, че не е политическо лице. Там всички се блъскаха, да бъдат първи, а те нищо не бяха направили…

Сесилия само поздрави Зорка Първанова и Георги Първанов, обърна се с гръб и започна да говори по телефона. Един час говори и плачеше. Беше на края на силите си. Аз някак разбрах, че говори с някой неин любим човек и това не беше президентът Никола Саркози. Смела, всеотдайна и ненатрапваща се жена.

Когато Саркози беше тук на официално посещение на 4 октомври същата година, той получи телефонно обаждане и разбра, че Сесилия е подала молба за развод. Това прекрати посещението му в България – той си тръгна веднага. Всеки може да страда, независимо на какъв пост е. И пак до любов стигаме, до големите чувства.

Какво научихте за себе си, докато пишехте книгата си?

Научих, че е имало смисъл да живея. Понякога човек си задава въпроси „Какво направих?“, „Тези години как минаха?“, „Тези години в какво ме превърнаха?“. Равносметката е повече положителна. Както винаги при мен.

Как изградихте Вашия личен стил? Взехте ли много от Франция?

Първо започнах от майка ми, тя беше много елегантна жена. В 30-те години в България се е привнесла френската мода донякъде. Бях израснала в една фамилия, която имаше чувство към естетиката – баба ми, майка ми.

Слушах по радиото за Грейс Кели, Джаки Кенеди, Одри Хепбърн. После като заминах от България на 21 години, започнах да чета за Джаки Кенеди. Тя остана еталон за американската елегантност с френски привкус.

Джаки не си е харесвала ръцете. Винаги е с ръкавици до лакътя. Не си е харесвала краката. Носи винаги точно определен модел обувки, с не много висок ток. Облича се в Givenchy, Dior, Chanel. Тя е била не само клиентка, но и вдъхновителка на тези големи дизайнери. Целият свят помни розовия ѝ костюм Chanel, с който беше, когато застреляха Кенеди.

Одри Хепбърн беше музата на Юбер дьо Живанши – голям благородник със страшно голям пиетет към нея. Аз много харесвах нейните дрехи.

И разбира се, Коко Шанел, за която какво мога да кажа, освен гениална дама, която претвори дългата рокля в къса, направи удобството елегантно.

И после от всичко това си скроих моя стил. Аз нищо не съм измислила, просто съм била добра ученичка на тези, които са творили и претворили света.

Харесвах в първите години Сен Лоран, за тези негови копринени ризи, малко широки и дълги. Имах такива дрехи тогава, имах възможност да купя. Намирах, че той дава на жените един много различен стил, използвайки мъжката структура, но подчертавайки женственото.

Обичам сатена, органзата. Тогава се носеха дълги рокли, за приеми…

Ако трябва да дадете моден съвет, какъв би бил той?

Следете тенденциите, но си направете собствен стил с най-доброто от най-големите. Никога не съм имала стилист, аз съм си сама стилист. Сутрин пред огледалото съм най-компетентният човек за себе си. Сменям три-четири тоалета. Аз имам слабост към дрехите, признавам го. Защото намирам, че може би не ни посрещат само по вида и изпращат по ума, но първото впечатление остава много важен белег, който помага по-нататък в комуникацията между хората.

Ходете изправени, със самочувствие, с осанка.

Ходите ли си често в Елена?

Все по-рядко. Сега са ме поканили за книгата и ще отида. Много хора ми писаха. Пратиха ми снимки от училище, това много ме трогна. В Пловдив ме канят. Канена съм и на Аполония в Созопол на 1 септември.

Старият Созопол е мястото, където се чувствам у дома. Ще дойда на 1 септември. В двора на Художествената галерия, нали?

Да. О, толкова е хубаво там. Старият Созопол е едно от местата, които се запазиха във времето. Прекрасно е и се радвам, че ме поканиха. Даже си казах: „С какво съм заслужила да отида на Аполония?“. Това е чест. Повод да се срещна с хора, които и тук виждам, но там всичко е по-малко, уютно. Обичам малките ресторантчета, обичам дъха на морето, бриза, аромата на смокини.

Красиво място, с много стара археология. Ние, Френският институт, се борим да направим остров Кирик място за култура, от почти 10 години се борим, не можем да се преборим с парите. Навремето Катар щеше да ни помогне, но се отказа.

Защо Катар, а не България?

И аз си задавам всеки ден въпроса – толкова ли сме бедни? Там има една прекрасна сграда в стил ар деко. Цар Борис я е строил през 30-те години. Сега се руши и разграбва. Срамно е.

Аз работя в много насоки – затова е и болката ми за старите сгради в София. Това също е мода, това също е стил. Можем ли да ги изоставим така?! Ние ги изоставихме. Вижте Нотариатът (строен е между сецесион и ар деко от братя Момчилови, които са от Елена) на какво прилича в момента. Като мина с трамвая, ме е срам.

Тъгувам за много неща, но с надежда.

Какви са инициативите сега и в близко бъдеще на Френския институт?

Нашата програма не прекъсва. Сега имаме по-малко средства, това е в целия свят. Ние продължаваме да развиваме дейност, но не можем да доведем големи звезди. Оставихме това на големите фирми, ето например Франкофоли – ZAZ ще идва в Пловдив.

Шарл Азнавур беше голямата ми среща и много се радвам, че успях да го видя на живо.

Кино развиваме. Имаме Киномания, тя е през октомври и тогава имаме Седмица на френското кино. Много мислим за актрисата Виржини Ефира, ще се опитам да я доведем. Бях намерила навремето голяма връзка с издателя на Ален Делон, но тогава той не искаше.

Продължаваме с Празника на музиката, Нощта на музеите, Културното наследство. Това всичко сме ние. Ние събуждаме в България институциите. Винаги ми е било болно, че никой не знае къде е България. Защото не умеем да се продаваме. Ако има пет души известни, трябва да говорят само за България. Не може аз да говоря за България и да знаят всички в Европа за България. Може, но не е достатъчно. Нямаме световно лоби. Трябва лоби в Министерството на културата, във Външно министерство, в нашите посолства. Трябва време. Надявам се младите след мен да продължат и да покажат, че България я има.

Вярвате ли в съдбата?

Да. Вече като остарях, вярвам в съдбата. Вярвам в шанса. Вярвам, че има шанс в този живот, който помага на качествата, които имате. И се случва точно в такива моменти, в които съвсем не очаквате. Понякога се чудим защо нещо се случва, но после разбираме.

Текст: Деси Найденова

Снимки: личен архив