Срещаме се с Гийермо Лорка няколко дни преди изложбата му в Двореца. Уговорката ни е за ранния следобед в The RITZ Specialty Coffee, на няколко метра от „работното му място“ в последните дни. Влиза в кафенето забързан и с широка усмивка се запознаваме. Поръчва дълго кафе и учтиво отговаря на дежурния за всеки турист въпрос: „Харесва ли ти София?“.
Разказва ми, че градът му се струва просторен и „въздушен“, но му допада, че почти навсякъде можеш да стигнеш пеша. Оплаква се, че не е имал време за много туризъм, но е успял да отиде на чалготека. Забавляваме се на изражението, което предизвикват впечатленията му от това „изживяване“. С Лорка се разговаря сякаш сте приятели от години, без грам претенция. Той, обаче, притежава всички качества за нея.
Вижте тази публикация в Instagram.
Гийермо Лорка е един от най-разпознаваемите художници на съвременната арт сцена. Родом от Чили, но със световнопринзнат талант. Последните му големи изложби са в Барселона, Сеул и Лондон, а между 17 декември и 14 февруари работата му може да видим в „Отвъд чудото“ – неговата самостоятелна изложба в Двореца.
Определят го като „мостът, който липсваше на съвременната сцена – връзката между техническото съвършенство на старите майстори като Рембранд и Веласкес и мрачната, психологическа дълбочина на днешния ден.“
Мащабните му и силно впечатляващи платна вече са подредени в изложбените зали, но преди това – нашият разговор за развитието на Източна Европа, как консумираме изкуство днес и какво носи в ателието си…
Сара Алберт: „Сърцето е моят подпис – то е уязвимо, но и смело“
Новият лукс за дома: аналогова стая
Heimtextil 2026 представи текстила на бъдещето
На първо място: Как се озова в България?
Винаги съм имал връзка с Изтока. Още от малък за мен имаше нещо мистериозно в него. Бях много заинтересован да имам някакъв тип връзка с тези места. Винаги съм се интересувал от източни художници, особено от живописта от XIX век. След това станах любопитен към кирилицата, затова я научих като тийнейджър. Не мога да говоря български, но мога да го чета.
Как се озовах тук? Когато имаш национални галерии, като голям музей в един град, това винаги е място, което се посещава от различни типове хора – деца от училища, семейства – и можеш да създадеш специфичен тип взаимоотношения. Аз израснах далеч от големи градове и нямахме много изложби, но малкото, които видях и харесах, помня завинаги. Това е нещо наистина хубаво, наистина специално. Особено след като правиш изложби с частни галерии. Добре е за кариерата, но не се чувствах напълно удовлетворен. Не се чувствах и празен, но нещо липсваше.
В момента в света на изкуството основно се работи с частни галерии. Те ходят на арт панаири, а на арт панаирите всичко е супер бързо, повърхностно, комерсиално, претенциозно. Това не е лошо, част е от играта, но да правя само това ме изтощава. Не ми харесва. Затова започвам тази изложба тук, след това в Барселона. Разглеждаме и други места в Европа, може би Южна Америка. Идеята е изкуството ми да стане по-публично, по-ориентирано към общността.
Вижте тази публикация в Instagram.
В няколко интервюта прочетох, че имаш връзка с балканския мистицизъм. Това е интересно за мен, защото напоследък сякаш има някаква екзотична аура около Балканите. Също така спомена кирилицата – нещо дълбоко свързано с нашата култура, за което често имаме усещането, че не интересува много хора. От къде идва това?
Имам вяра в Източна и Централна Европа, особено в страните, които са по-нови членки на Европейския съюз. ЕС има проблеми – твърде много бюрокрация. Мисля, че централно- и източноевропейските държави скоро ще водят. Те вече са преживели комунизма, така че не се поддават отново на неговите сирени. Това е нещо, което Западна Европа не разбира напълно. Те си мислят, че това може да е решение, а това е проблем.
Погледни Полша – една от най-бързо растящите икономики. България се интегрира в ЕС и се отдалечава от олигархичните структури, от руския тип система, която възпрепятства растежа. Можеш да видиш протести и хора, които се противопоставят. Това е моментът. Хората тук разбират технологиите, ниските данъци, новите идеи. Това резонира културно и политически. Затова ми е интересно. Тук има баланс, свързаност.
Вижте тази публикация в Instagram.
Когато човек проучва работата ти, е трудно да те категоризира. Хората се опитват да те вкарат в стилистика, но това не работи напълно. Как се чувстваш относно нуждата да се поставят артистите в рамки?
Това е концепция от XX век. През XIX век артистите не са дефинирали движения. Някой е казвал: „Аз съм художник.“ Други са описвали работата по-късно. Романтизъм, символизъм – тези етикети идват след това. После, в началото на XX век, всички искат собствено движение. Това е било тренди. „Ние сме импресионизъм! Ние сме футуризъм!“ В крайна сметка историята на изкуството изчерпва имената и измисля постмодернизма.
Моята работа съдържа елементи от много движения. Технически е близка до натурализма от края на XIX век или късната академична живопис – много реалистична, но с по-експресивно движение на четката. Темите са по-близки до символизма, особено виенския символизъм от началото на XX век. Може би нео-символизъм / нео-пост-символизъм би паснало, ако ни трябва термин. Но не мисля, че вече имаме нужда да го назоваваме.
„Модернизъм“, например, се отнася за преди 100 години. Какво му е модерното? „Съвременно“ също ще звучи остаряло след 50 години. Имената ни свършват. Почти всичко днес е „концептуално“, независимо от формата – живопис, инсталация, дигитално, имерсивно. XX век вече е използвал всички имена, така че можем просто да го наричаме „концептуално“ и няма да сгрешим.
Има ли артисти, които са ти повлияли в детството и такива, които привличат вниманието ти сега?
Винаги съм се възхищавал на Рубенс – не заради техниката, а заради композицията, съдържанието и начина, по който е живял. Доколкото знам, той е бил завършен образ.
Наскоро видях инсталация на датски артист – красива, силна, семейна сцена с образи на раждане. We Walked the Earth на Уфе Исолотo.
Също така черпя вдъхновение от японското изкуство от периода Едо, както и от артисти като Обри Биърдсли, Хари Кларк, Гюстав Моро. Стилът не е задължително да съвпада – важен е духът.
Вижте тази публикация в Instagram.
Ставаме свидетели на много различен начин на консумиране на изкуство, при който много хора не само създават дигитално, но и „превеждат“ изкуството си за социалните мрежи. Например дадено произведение може да стане вайръл в Instagram или Pinterest, но хората не изпитват нужда да общуват с него в реалния живот – да отидат в музей или да прекарат няколко часа в галерия. Какво мислиш по този въпрос?
Да видиш изкуство на живо е различно. По-спокоен си, по-фокусиран. Дигиталното е полезно – използвам Instagram и Pinterest много. Също така взимам книги, връщам се към тях и наблюдавам бавно; умът ми е по-спокоен така. Когато видиш нещо физически, то остава по-дълго в паметта ти. Когато си в галерия, има само теб и обекта пред теб. Отделяш време.
Причината за последния ми въпрос е и това, че имаш много добре развит профил в Instagram (486К). Споделяш изкуството си, процеса на създаване, както и лични моменти. Случвало ли ти се е да се питаш как дадено произведение ще се представи онлайн? Много артисти споделят, че комерсиалните нужди често ги тласкат към създаване на „алгоритмично харесваемо“ изкуство. Това резонира ли с теб?
Разбира се. Всеки усеща този натиск – искаш да живееш от изкуството си. Но аз първо се фокусирам върху изложбата на живо. Например, една голяма картина може да е много въздействаща на живо, но трудна за показване в Instagram. А един прост видеоклип може да се представи по-добре от снимка с високо качество. Въпросът е как го показваш, а не да променяш самото изкуство.
Не правя квадратни картини за Instagram. Правя картината, която искам, и после мисля как да я представя. Иначе ставаш копие на копие, всичко става алгоритмично. С един пост живееш няколко дни. С една картина – цял живот.
Вижте тази публикация в Instagram.
Имаш ли някакви ритуали, когато рисуваш?
Процесът ми е дълъг – скици, снимки, композиция, рисуване, почивка, връщане. Мисловната част е трудна за улавяне, защото се случва в ума ми. Самото рисуване е по-видимо. Искам да документирам целия процес за следващата си голяма картина – от началото до края.
В ателието си, да кажем в 21:00 ч. – какво носиш?
Нося обикновените си дрехи за излизане. Нямам дрехи за рисуване, което е грешка. Намирам една линия, която искам да направя, и винаги си казвам: „Само за пет минути“, и после си съсипвам дрехите. Нося смесица от унищожени дрехи и неща, които харесвам. В този ред на мисли, много харесвам Rick Owens. Панталонът, който нося в момента, вероятно някой ден също ще получи капка боя. Обичам да комбинирам различни неща. Не харесвам униформи.
Вижте тази публикация в Instagram.
Като артист, който създава неща с дълъг живот, какво според теб е вечно стилно?
Маслената живопис е започнала като необходимост преди фотографията, но самият процес е станал красив и дори след като вече не е била „нужна“, хората продължават да я обичат. Дори сега, с имерсивните технологии, хората продължават да ходят в музеи, за да гледат картини и скулптури.
Когато нещо е направено с грижа, любов и фокус – не само за момента – то остава. Времето е най-добрия съдник. Животът е кратък, а животът ти като създател – още по-кратък. Искам да се фокусирам върху създаването на неща, които могат да издържат във времето.
Вижте тази публикация в Instagram.
Въпросът на Fashion Inside: 3 неща, които са „inside“, и 3, които са „outside“ за теб в момента – в живота, модата, изкуството, хората.
Inside: Вълнувам се от приматологията, физиката и модния дизайн. Обичам филмите, макар че напоследък съм разочарован от тях.
Outside: Не харесвам бюрокрацията, невежеството по избор и особено невежеството, комбинирано с арогантност. Не харесвам и гурута, които експлоатират хората духовно и го превръщат в бизнес – „скам гурута“. Морализиращият дизайн също ме дразни – когато се продава морал вместо качество. Ако дизайнът е добър и устойчив – чудесно, но качеството е на първо място.
„Отвъд чудото“ от Гийермо Лорка – между 17 декември, 2025 г. и 14 февруари, 2026 г. в Двореца (пл. „Княз Александър I“ 1).
Текст: Наско Фотев
Снимки: Instagram/ ПР
