Стига ти да видиш Константин Трендафилов на снимка, за да ти се прииска да го прочетеш от кора до кора. Стига ти и едно негово стихотворение, за да разбереш, че насреща си имаш сериозен калибър талант.
Косьо се появи като бял заек от цилиндъра на българската поезия. Само за няколко дни дебютната му стихосбирка се настани удобно в стотици домове. И всички заговориха за „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого“. А нещо ни подсказва, че най-интересното от това момче с подкупваща усмивка тепърва предстои. Срещнахме се с него, за да видим дали сме прави.
Какъв беше твоят път от блога до книгата?
Интересно, че преди все се чудех как да го съкратя. Сега оценявам, че беше дълъг. Така имах възможността да се коригирам в движение.
На премиерата на стихосбирката ти присъстваха над 700 души. Как си обясняваш този успех?
Стилът ми на писане е достъпен, а начинът, по който достигам до читателите си, е такъв, че на тях да им е възможно най-лесно. Мисля, че те дойдоха, защото се почувстваха поканени в поезията.
Какво изпита, когато разбра, че първият тираж от книгата ти вече е изчерпан едва няколко дни след нейната премиера?
Почуда. Наистина не съм вярвал, че ще има такъв успех. Наистина.
Как се открихте с „Жанет 45“, издателството, което повярва в таланта ти и застана зад първата ти книга?
Аз ги потърсих, тъй като вярвам, че само с тях можеше да се случи това, което исках, в мащаба, в който си го представях. Оказах се прав.
Стихосбирката ти завършва с обещание за роман. Какво да очакваме от него?
За любов е.
От кои думи боли?
От тези, които уцелват вътрешните ни несигурности. Думите, които знаеш, че не са верни за теб, се плъзват по тялото ти и продължават някъде нататък. Мисля, че само истината може да боли.
Кое е клишето, свързано с писането, което може да те подразни?
Отделянето от материалното и телесното. Всеки очаква, че като поет, човек е длъжен да е безхаберен към тялото си. Това е страхотна простотия. Тялото и ума са две неща, които не могат да бъдат разделени. Затова не мисля, че на човек му се полагат само задължителен брой прочетени страници на ден. Активността е също толкова важна.
Кога една жена се превръща в муза?
Когато не е твоя. Но би искал.
Как се пише любовно писмо?
Наистина не знам. Просто да не започва с „asl pls”. Или „poke“. Изумявам се, че някои психопати още го ползват.
Какви са приятелите ти?
Чисти, добри хора. Имам огромен късмет, че компанията ми е тясна и ужасно близка. Всички сме деликатни хора и като такива сме изключително добри и внимателни един към друг. И също толкова нетолерантни към хора, които не се държат по този начин.
Имаш ли такива сред съвременните български автори?
Имам. Августин Господинов за кратко се превърна в мой доста близък човек. Той е страхотен пич и приятел. Марин Бодаков е също така човек, на когото имам огромно доверие. Истински приятел. Не мога да не спомена Рене Карабаш, която винаги се радвам да видя – тя ми напомня и на майка ми много – все има нещо смешно да каже. Чудесни хора са.
Кои бяха последните 3 книги, които не ти се искаше да свършват?
Имам само една книга, която наистина не съм искал да свършва – „Краткият, чуден живот на Оскар Уао“ на Джуно Диас. Всички други съм чувствал, че приключват точно когато трябва. Но при тази книга тайно се надявах, че на последната страница ще има QR код, който води към втората част. Уви, нямаше.
Препоръчай ни и няколко съвременни български книги, които си заслужават вниманието!
„Фаустино“ и „432 херца“ на Недялко Славов. „Поправка на талисмани“ и „Сутринта на картоиграча“ на Кристин Димитрова. „Битката за теб“ на Марин Бодаков. „На изток от запада“ на Мирослав Пенков. „Когато заспят“ на Надежда Радулова. И още толкова много, че няма да ми стигне мястото. Важното е човек да потърси. Има страхотни български автори, които по някаква причина остават недооценени.
Какъв съвет би дал на младежите, които тепърва прохождат в писането, как би ги окуражил?
Аз самият не съм старо куче и не се чувствам спокоен в това да давам съвети на младите. Но ако трябва да синтезирам нещо, то би звучало така – съветвам ги да четат много и да бъдат страшно самокритични. Това да имаш чувство е достатъчно, за да почувстваш нещо, но не и за да го предадеш на друг човек. Патосът, който им идва да изплачат на страниците ехти мощно вътре в главите им, но има опасността да звучи наивен и неоригинален отвън. Да внимават за това.
Какво ти дава вяра в бъдещето на българската литература?
Миналото ѝ, което ще е тук да насочи бъдещето.
За интервюто: Александра Тошева
Снимки: Личен архив
Вижте още:
Теодор Лозанов: илюстраторът, чиято фантазия не познава граници