Майор Деянов, Иван Кондарев, Борис I, Бойчо Огнянов, Хамлет, Дон Кихот, Борил, Димитър Общи, Синебирски, Княз Алесандро Медичи, Михаил Деветаков, „Лебеда“, Сава Попович, Панчо, Тома, Веселин, Ювиги хан, българският Ален Делон, „Дон Жуан” на българското кино… Повече от сто и педесет роли и само един човешки живот! Дали е възможно? Да, напълно – Стефан Данаилов и неговият безбрежен талант ни го доказаха. Той беше от онзи тип хора, около които има повече въпроси, отколкото отговори. Носеше в себе си неподражаем талант, непобедим оптимизъм, емблематичен смях, неустоим чар и изтъкано от доброта сърце. Той. Ламбо!
Историята на живота му силно прилича на роман. Не, всъщност на филм! Даже на сериал, защото геният и талантът му трудно биха се побрали в един или два филма. Роден е през декември 1942, в семейство на социалисти и като малък мечтаел да стане моряк в гражданския флот. Вятърът в платната, а вероятно и ръката на съдбата, обаче повеждат кораба му в неочаквана житейска посока. Още като дете участва в игралния филм „Следите остават”. По-късно, по време на военната си служба иска да кандидатства история, но в крайна сметка, повлиян до голяма степен от сестра си Росица и нейния съпруг Иван Кондов, накрая се озовава в НАТВИЗ (тогава ВИТИЗ). Имал е честта да се обучава в класа по актьорско майсторство на Стефан Сърчаджиев и едва ли младият тогава Данаилов някога е предполагал, че самият той след години ще прекрачи прага на същата тази сграда като преподавател. Още по-малко пък, вероятно е подозирал, че актьорската професия ще го превърне в едно от най-разпознаваемите лица от българското кино. Но се случва…
Стефан Данаилов е една от онези фигури в българския обществен живот, за които е трудно да говориш (защото каквото и да кажеш ще бъде малко), а още по-трудно е да забравиш. Той е вселена от талант и емоционален заряд. Всъщност беше. Във време, в което се надявахме да чуем добри новини за здравословното му състояние и да открием името му в някой бъдещ театрален афиш, сутринта на 27.11 се събудихме с тъжна вест, съобщена от колегите му от Народния театър:
„СТЕФАН ДАНАИЛОВ ни напусна тази сутрин… Думите ги няма, за да изразим мъката от тази загуба… Българският театър, кино, култура вече не са същите. Светъл път, СТЕФАНЕ, приятелю! Почивай в мир!“
На всички нас, които имахме честта да се докоснем до неизмеримия талант на Стефан Данаилов и да го познаваме лично или чрез творчеството му, не ни остава нищо друго, освен да сведем глави и с огромна тъга, втъкана между уважение и признателност, да оставим някои от най-добрите му роли, да разказват за рицаря на българското кино…
„Следите остават“ и Веско
„Следите остават” е емблематичен за Данаилов филм, защото е първият, в който се снима. И като всеки първи е някак мил и безценен. Като детството. Самият той, по време на снимките е 14-годишен и макар лентата да е наситена с усещане за детство и някаква чиста невинност, всъщност носи и един от най-важните житейски уроци : „без значение колко си малък, можеш да правиш големи неща”. Големите неща за малкия Стефан тогава тепърва са предстояли! А колкото до филма… следите наистина остават!
„На всеки километър“ и Никола Деянов – Сергей
„Ние сме на всеки километър и така до края на света…” – едва ли има фен на българското кино, който да не знае на кой филм принадлежи този песенен рефрен. 26-те епизода на сериала „На всеки километър” са отгледали цяло едно поколения, пък и няколко следващи, дори. Именно това е и продукцията, която поставя Стефан Данаилов на небосвода на българското кино. Заслужено! Не можем да си представим „На всеки километър” без Сергей… не би било същото!
„Войната на таралежите“ и Никола Бабинов
Ролята на Стефан Данаилов в детския игрален филм „Войната на таралежите” не е главна, там всичко е поверено в ръцете на децата –актьори. „Войната на таралежите” обаче е безценна екранизация именно защото това е била първата среща на много от нас с образа на Данаилов. Той е баскетболистът Никола Бабинов, но всъщност и нещо много повече – срещата на големите с малките в света киното. Там се „запознахме”, а по-късно пораствайки се и „влюбихме” в таланта му…
„От нищо нещо“ и Панчо
Ядат ли биволиците мъжки ризи? Отговорът вероятно се крие в корема на горките животни… или пък в трагикомедията „От нищо нещо”. В тази кино продукция на Ламбо е поверена ролята на Панчо, който по доста нелепи начини трябва да доказва семейната чест, докато е раздиран от мислите за предателството на приятел и евентуална изневяра от страна на жена си. Стана ли объркано? Ами всъщност не е, просто защото Данаилов пресъздава съвършено образа си, довеждайки зрителите на моменти до сълзи от смях. Той това го умее изкусно!
„Дами канят“ и Яким
Първата асоциация за мнозина, щом чуят името на Стефан Данаилов е с репликата „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?”. И как иначе, като изреченото от Яким в „Дами канят” е една от най-култовите реплики в родното ни кино и до днес. Данаилов, който е чаровен инструктор по шофиране, бързо се превръща в същински Дон Жуан, а жените очаквано се влюбват в него, омаяни от чара му… Какво се случва след това, вярваме знаете, а ако ли не – изгледайте отново „Дами канят” и си припомнете. Определено си заслужава, ролята на Ламбо е невероятно добра, а актьорската му игра е ненадмината…
Всички тези, а и още редица други роли от богатата му филмография, носят на Стефан Данаилов десетки награди и отличия. Самият той обаче винаги е признавал, че най-голямата награда за него са аплодисментите на публиката, след театрална постановка. Онези няколко минути, преди да падне завесата, в които публиката е най-развълнувана. Най-истинска. Това, според Ламбо било богатство. Вярваме му!
Никога няма да има друг актьор, друг преподавател и човек, който да замени Стефан Данаилов в сърцата на публиката и на десетките негови ученици, които той с бащинска грижовност и рицарско вдъхновение, въвеждаше в храма на Мелпомена. Той играеше достойно главната роля в най-важния спектакъл, наречен „Живот”. И сега, когато свършиха земните му километри, ние му благодарим… Благодарим за ролите, за уроците, за таланта, за мъдрите думи и за всичко, което завеща на българското театрално и кино изкуство! Поклон и светъл път, Мастър…
Текст: Ани Георгиева
Снимки: Книгомания
