Улай: „Надявам се, че бъдещето е в женски род”

Каквото и да кажем за родения в Германия пърформанс артист и фотограф Франк Уве Лайзипен – Улай, все ще е недостатъчно. Отвъд видяното и познатото, в него има толкова много неизказано! Търсенията на твореца прескачат границите на Аз-а и прегръщат социално значими теми като отчуждението и толерантността между хората, екологията и бъдещето на планетата ни. Изразните средства, които Улай използва – от пърформанс изпълнения до Polaroid изображения и автопортрети, вълнуват, провокират и задават въпроси. Разговорът с твореца също е своеобразен словесен пърформанс между двама непознати, които с всеки въпрос-отговор откриват в другия нещо от себе си.

Улай споделя, че в последните интервюта, които дава, най-често е питан за връзката и работата му с дългогодишната му партньорка Марина Абрамович. И още по-често – за срещата на двамата през 2010 г. в Музея за съвременно изкуство МоМА в Ню Йорк, където Абрамович прави пърформанс и в един момент вижда срещу себе си дългогодишния си любим. Сцена, която е гледана милиони пъти в YouTube. Предлагам да прескочим тези въпроси и не го питам за Марина Абрамович. Нито дума. Личността му е достатъчно интересна, за да й бъдат посветени време и думи. Особено сега, покрай първата изложба на твореца в България – в София, Vivacom Art Hall – „Улай: Аз Другия”.

Кой е Аз и кой е Другият?

Взех заглавието за изложбата назаем от френския поет Артур Рембо от книгата му „Je est un autre” („Аз и другият”), която намерих за изключително интересна. И разбира се, моята амбиция като човек на изкуството, беше 1) да изобразя не само себе си, 2) критериите ми да бъдат не само естетически и 3) да представя Другите що се отнася до индивидуалното (предимно хората с маргинални проблеми – например бездомните или австралийските аборигени). Така че „Улай: Аз Другия” показва, че никой не е сам на света. Ние живеем на тази планета с много други и ако осъзнаем, че другите съществуват заедно с нас, няма как да се изолираме.

Кога и къде се срещат Аз и Другият?

Сега и винаги. Независимо дали си в тоалетната или лежиш сам в леглото, Другите продължават да съществуват. Само когато си потънал в сън или затваряш вратата, ти успяваш да ги изключиш на момента. Но те продължават да съществуват.

Ние също носим в себе си много Други…

Да, различни личности или характери, но това го няма в изложбата ми. Въпреки че има един афоризъм… преди време написах стихотворение върху кожата си, с което исках да покажа, че във всеки живее една втора или трета личност. Това е психологична, но също така и социална история, защото всички носим социални маски, за да не излезем прекалено от рамките на обществото.

Кога най-често се обръщате към себе си?

Непрекъснато. Аз съм човек, който се вслушва във вътрешния си глас. В по-младите си години опитах с травестия, движих се в травеститски кръгове и това беше за мен тест, опит да разбера себе си като жена. Открих, че в мен има една силна анима – женската душевност. Близо половин година се движих в тези кръгове и това беше изключително интересно, след което отново се върнах към мъжкото в себе си, но с повече разбиране за ролята на жената.

Може би всеки мъж трябва да го направи…

(смее се) Да, би било интересно. Жена ми Лена носи една такава тениска с надпис: „Всеки е феминист”.

Може би и бъдещето е в женски род?

Надявам се. Природата е женствена. И е единственото нещо, което е абсолютно сигурно за т.нар. „капацитет на системата”.

Продължавате ли да представяте себе си като „Вода” (по екологичния проект на артиста „Водата на Земята”)?

Да, но по-рядко. Замразих за известно време проекта си и каталога „Водата на Земята”, защото бях много зле, борих се с рака две години (и слава Богу успях да го преборя), а цялата история с водата бе приспана. От месец насам отново активирах проекта и в него вече могат да взимат участие не само хора на изкуството, но и всеки, който е ангажиран с тази тема.

Творецът по природа е търсещ човек. Как се променихте с годините?

Вече станах на 73 и съм водил един наистина вълнуващ живот. Но с годините започнах да виждам нещата по различен начин, да гледам от дистанция, станах по-чувствителен.

Бихте ли повторили отново някой от своите пърформанси?

Не, не повтарям пърформансите си. Последните 12 години не съм правил нито един. И всеки път, когато ме питат правя ли пърформанси, отговарям: не, не съм достатъчно възрастен за това. Това означава, че не искам вече да правя тези зрелищни или смущаващи пърформанси, искам да стана достатъчно възрастен, за да покажа невъзможността на това да правиш пърформанси.

Как изглежда бъдещето на пърформансите в контекста на социалните мрежи?

Знаеш ли, на Facebook му казвам „Fuck Face” и на тези… селфитата… им казвам fuck-your-slfie. Не се занимавам със социални мрежи. Те се наричат социални, но всъщност са антисоциални. Единственото, което правят, е да ти дават усещането, че принадлежиш към една общност. Но за мен това не е сериозно. Те няма да окажат никакво въздействие върху моите пърформанси, освен може би когато понякога правя пърформанс, хората правят снимки с мобилните си телефони. За мен социалните медии са съвършено асоциални.

Вижте още:

Да, но хората все по-активно живеят в тях…

Това си е техен проблем. И ако не могат да видят, че това е отврат, то значи не могат да осъзнаят сериозността на нещата.

Какво ви провокира днес като творец?

Онова, което ме провокира и създавам днес, са разговорите. С различни хора. С журналисти като теб. Със съпругата ми, с кураторите на изложбите ми. Интервютата са ми най-вълнуващи, защото те непрекъснато ме обръщат към самия мен.

Текст: Велиана Симеонова

Снимки: Press