Алгоритмичният пулс на гардероба ми

Сряда вечер. Или която и да е вечер. Или който и да е момент. Под палеца ми препускат бързокрили модни новости, които сякаш не достигат край: животински принтове, змийски принтове, наполеонски якета, mob wife естетика, талисмани за дамска чанта във формата на чаша за кафе, стикери с (пластмасови) блестящи камъни върху еднократна маска за лице, защото, виждаш ли, е whimsical. Чувствам се като че съм попаднала на атракционна въртележка, чиито ход се засилва с непрестанен устрем, докато мелодията се превръща в непоносимо крещендо.

Колкото и здраво на земята да си мислиш, че си стъпил, екранът с размер на дланта ти те завърта, разпръсква мислите, желанията, нуждите и ги пренарежда – понякога толкова неосезаемо, че дори не разбираш кога си изгубил същността си сред шума на чуждото “съм”. Съдържанието на гардероба ти е неоспоримо съществено доказателство.

Дрехите далеч не са и не са били от стотици години просто нещо, което покрива телата ни. Дори в дълбоката древност ролята на египетския калазирис е била символична – отличавали са господарите от напълно голите роби. Немският философ и социолог Георг Зимел разглежда модата в своето едноименно есе като пресечната точка между две противоположни човешки нужди – стремежът да принадлежим към групата и дълбокото желание да се отличим от нея. Наблюдение, вероятно отразяващо вярно социалната функция на модата през 1800-те и даващо поприще за размишления над културните ѝ особености в днешния ден.

Смяната на трендовете е естественият дихателен ритъм на модата – един стил изгрява, после отстъпва място на следващия. С навлизането на леснодостъпната комуникация тази схема – лидерите задават тенденцията, масите я поглъщат и кръгът се завърта наново – прилича повече на лабиринт без очевидни начало и край. Плавният цикъл се превърна в центрофуга. Когато роклята на романтични точки стига до вратата ти, вече морално остаряла, а фийдът ти прелива от снимки и гръмки заглавия за горещите, да речем, каубойски ботуши, въздухът не стига да поемеш дъх и да отсееш твоето от чуждото. За да не изостанеш, трябва да си в тренда. А за да бъдеш в тренда – трябва да си пръв. Струва ми се, че всеки се стреми да бъде лидер, но когато водиш в общото, можеш ли да се отличиш изобщо?

Така границата между твоя собствен вкус и алгоритмичния пулс се размива. Непоносимата, невъзможна скорост на микро трендовете отнема възможността просто да се запиташ: това наистина ли съм аз? Фийдът решава кой ще бъдеш следващия месец, а на теб се пада да наваксваш. И никога няма как да си в крак с времето.

Когато спреш да уеднаквяваш модата с микро тенденции, които дублират жизнения цикъл на ефемероптера, тяхната привлекателна сила – ако не изчезва, то отслабва достатъчно, че да ти даде пространство да бъдеш. Горчивата истина е, че когато концепцията ти за идентичност, и модна, но и житейска, тепърва се оформя или бива разклатена, предварително курираната персона от фийда изглежда примамлива. Може би ако я имаш, ще се чувстваш на място?

Влечението ми към модата не е наследствено. Ако пишех мемоар, в него не би имало история за това как в тийнейджърските си години съм крадяла модните списания на майка ми и съм поглъщала страниците на Vogue на светлината на ръчен фенер, скрита под одеялото. Допреди няколко години не съм убедена, че дори знаех какво точно е Vogue и кой всъщност е Джон Галиано. Твърде елитарно ще е да заявя, че виждаш ли, никога не следвам трендове. Последният аргумент в ущърб на това твърдение е една твърде широка рокля с далматинов принт, която си взех секъндхенд с размах (защото нали е модерно, а и щом не е масова мода, значи е добра покупка) – само за да осъзная, след като импулсът се износи, че материята е евтин и запарващ полиестер, кройката далеч не подчертава даденостите на тялото ми, а и когато се заровя по-дълбоко: причината да посегна към тая въпросна рокля са десетките изконсумирани рийлове с животински принтове, пренаредили подсъзнателните ми желания. 

Модата, за разлика от личната философия, не съществува в изолация. Тя е език, който споделяме. Да кажа “слизам от въртележката и спирам да следвам трендове”, би било също толкова невярно, колкото да кажа, че никога не съм посягала към нещо… просто защото съм го видяла сто пъти във фийда си. Тази визия а ла Кари Брадшоу, семпъл бял топ и къса бонбонесто розова пола, е твърде вероятно вдъхновена от множество интерпретации, завъртели се пред очите ми. Замислям се дали след година ще продължава да има място в гардероба ми. Какъв е въпросът, чийто отговорът е това съчетание: всички го носят, значи е тренди, значи ми харесва, следователно и аз го искам? Или идва в обратния ред: първо виждам частица от себе си? И тук, мисля си, е скрито разковничето – да заглушиш крещендото достатъчно, че да чуеш собствения си глас. Може би затова толкова рядко разпознаваме собствения си вкус, докато сме насред поредния скрол – защото вкусът има нужда от бавност, за да се оформи, а фийдът е проектиран да не позволява чак такива размишения.

ЛИЧЕН ДРЕШНИК е  седмична рубрика на Илияна Дадарова за Fashion Inside. Тръгва от конкретен аутфит и стига до преживяване или прозрение на жената, която го е облякла.  Защото историята на жената е историята на модата. А историята на модата е историята на жената.

Текст: Илияна Дадарова 

Снимки: Личен архив/ Getty