Вижте тази публикация в Instagram.
Фотоапаратът на един от най-великите фотографи на улична мода свали обектива си завинаги. Велосипедът, прелитал до скоро по улиците на Ню Йорк, мълчаливо тъгува. На 87-годишна възраст близки, роднини, журналисти и модни величия се взеха последно сбогом с легендата Бил Кънингам.
Един от най-емблематичните модни фотографи посвети близо 40 години на работата си за вестник „New York Times“, документирайки в авторските си колонки „На улицата” и „Вечерни часове” стила и начините, по които хората от улицата го интерпретират. Фотографът, който превърна модната фотография в част от културната антропология на улиците на Ню Йорк, запечата цяла една епоха на социални промени по един особено стилен и чувствен начин.
Вижте тази публикация в Instagram.
Бил Кънингам открива субекти, но не иска да бъде субект. Изследва, но не иска да бъде обект на изследване. Аскетизмът е емблематичен за работата му.
Той не ходи на кино. Няма и телевизор. Закусва почти всяка сутрин в „Stage Star Deli” на 55-та улица – кафе и наденичка, яйца и резен сирене. До 2010 г. живее в студио над „Карнеги Хол”, заобиколен от безбройните рафтове на архивните шкафове, съхраняващи купища негативи. Спи на единично легло, къпе се в обща баня и когато веднъж го запитали защо години наред събира талоните за отстъпки от списания като „Details“ (което излиза на пазара с негова помощ през 1982 г.), той отговаря: „Парите са най-евтиното нещо. Свободата и независимостта са най-скъпото.”
Вижте тази публикация в Instagram.
Не беше трудно да го забележиш, яхнал велосипеда си, препускайки през централната част на Ню Йорк, където бе по-голямата част от работата му: кокалестото му тяло, облечено в емблематичното синьо работническо яке, панталоните в цвят каки, черните маратонки и фотоапарата с 35-мм обектив на врата му, винаги в готовност да улови следващото модно откритие, задаващо се иззад ъгъла.
Нищо не убягва от погледа му: нито фините токи на коланите, нито чантите Биркин, нито флуоресцентните велосипедистки шорти. За своята близо 40-годишна работа за „Times“ Кънингам улови промените в начина на обличане и показа ясно границата между формалност и онова, което е значително. С течение на годините самият той се превърна в нещо като знаменитост.
Вижте тази публикация в Instagram.
Уилям Джон Кънингам Младши е роден на 13 март 1929 г. в Бостън като второ от четирите деца на ирландско католическо семейство. В основното училище той събира материали от магазин за един лев, от които майстори шапки, а една от тях прави специално за майка си – за участието й на Световното изложение в Ню Йорк през 1939 г. „Така и не я сложи”, споделя Кънингам години по-късно. „Цялото ми семейство ме мислеше за леко смахнат.”
Като тийнейджър работи почасово в универсален магазин, след това печели стипендия за „Харвард”, но два месеца след като започва да учи там, прекъсва обучението си. „Смятаха ме за неграмотен”, споделя той. „Бях отчаян, но човек с въображение.”
Тъй като в Бостън няма работа, Кънингам се мести да живее в Ню Йорк при чичо си Том Харингтън, който е съсобственик в рекламна агенция. „Семейството ми смяташе, че ще успее да ме въвлече в този бизнес и че съжителството с чичо ми ще улесни нещата”, разказва фотографът. „Но това не се случи. Винаги съм се интересувал от модата.”
Вижте тази публикация в Instagram.
Ето защо, когато Харингтън отправя ултиматум към племенника си: „спри да правиш шапки или се махай от апартамента ми”, Кънингам бързо избира второто и се мести в партерен апартамент на 52-ра улица в Ню Йорк, който става и шоурум на авторските му шапки.
За да спечели допълнително пари Кънингам започва да списва на хонорар колонка в списание „Women’s Wear Daily“, но напуска в началото на 60-те след остър спор с издателя Джон Феърчайлд за това кой е по-добър дизайнер: Андре Куреж или Ив Сен Лоран. „Джон унищожи историята ми”, споделя фотографът по-късно. „Каза: не, не, Ив Сен Лоран е единствен.” Това ми беше достатъчно. След като отказаха да публикуват статията ми за Куреж по начина, по който аз го виждам, напуснах.”
Вижте тази публикация в Instagram.
Около 1967 г. той се сдобива с първия си фотоапарат – за да снима Любовното лято, но осъзнава, че истинските събития са на улицата. Започва да приема поръчки за вестниците „Daily News“ и „Chicago Tribune“ и става редовен сътрудник на „Times“ към края на 70-те. През следващите две десетилетия той непрестанно отхвърля опитите на главните редактори да го назначат на щат. „Веднъж щом хората те притежават”, признава той, „могат да ти казват какво да правиш. Затова не им го позволявайте”. Нещата обаче се променят през 1994 г., след като фотографът е блъснат от камион докато кара колелото си. Приема предложението на „Times“, „заради здравните осигуровки”.
Вижте тази публикация в Instagram.
„Не знам колко пъти ме е снимал, но всички се стараехме да се обличаме добре заради Бил”, споделя в интервю емблематичната главна редакторка на американското издание на „Vogue“ Ана Уинтур. „Имахме усещането, че той е единственият, който забелязва или се интересува как сме облечени. Питахме се: дали на Бил ще му хареса. И винаги е комплимент, ако те избере за своя снимка. Той снима изключително внимателно, за да изглеждаме по възможно най-добрия начин. Изключителен човек!”
„Когато снимам”, споделя Кънингам. „Следя личния стил, по който се носят дрехите – понякога дори начина, по който се носи чадъра или колко близо до тялото е палтото. По време на парти е много важно да си невидим, за да уловиш състоянието на хората – интензитета на речта им, жестовете на ръцете им. За мен е важно да хвана момента с анимация и дух.”
Вижте тази публикация в Instagram.
През 1983 г. Съветът на модните дизайнери на Америка избира Кънингам за „Фотограф на годината”. През 2008 г. е награден с отличието Officier de l’ordre des Arts et des Lettres от Министерство на културата на Франция. През 2009 г. фотографът е обявен за жива легенда от Дружеството за защита на забележителностите в Ню Йорк. През 2012 г. той получава Медал за върховни постижения от „Карнеги Хол”.
Текст: Велиана Симеонова
Снимки: Instagram
Вижте още:
