Светът обича историите на жени, които „си проправят път“. В модата, една от най-показателните такива истории е тази на Ким Кардашиян — риалити звезда, превърнала се в глобална модна сила. Години наред тя се опитваше да влезе във Vogue, буквално и метафорично. Битката беше трудна, а стилистичната трансформация – цялостна. Канйе Уест играеше ролята на моден наставник и врата към свят, който дълго време се опитваше да я държи отвън. Когато Ким най-сетне се озова на корицата на Vogue през 2014 г., това беше културен момент. Спорен, но извоюван.
Санчез не извоюва нищо. Тя просто пристигна.
Лорън Санчез не влиза в модата през врата, прозорец или пукнатина. Тя слиза от яхта, хваната за ръка с Джеф Безос, облечена в рокля на Dolce & Gabbana, и директно заема централна позиция на първия ред. Тя не се интересува от модата като култура или език – модата я интересува като контекст, в който да бъде видяна, призната, валидирана.
Нейният стил е пищен, изрязан, скъп и не особено интересен. Тялото ѝ е направено да носи лукс, но не и да го интерпретира. Тя не предлага идея за женственост, а идея за власт, която изглежда като жена. Силиконова, бронзирана, пайетена. Не че Санчез няма свои качества – тя е амбициозна, медиен професионалист, умела в навигацията на мъжки светове. Но това не е история за пробив, а за достъп. Не за визия, а за видимост.
В този смисъл, Санчез не прилича толкова на Ким, колкото на Мелания Тръмп – друга жена, която стои до силен мъж и използва тази позиция, за да дефинира как изглежда луксът в дадена епоха. И двете жени не са продукт на модата, а на системите, които я финансират.
Стилът = фантазия за власт
Когато погледнем стила на Санчез, виждаме нещо, което не говори на естетическо, а на символно ниво. Нейните рокли – тесни, изрязани, обсипани със скъпоценни камъни – не разказват история. Те не цитират, не търсят диалог с традицията на модата. Те искат само едно: да бъдат гледани. Това е стил като заявка за присъствие. Не културен език, а визуален доминант.
В нея има нещо дълбоко балканско – не като география, а като естетическа логика. Стилът ѝ е този на фолк дива в ранните 2000-те, на съпруга на олигарх. Но днес този стил вече не стои извън елита – той е елитът. И това е голямата смяна в модата.
Защото докато някои жени използват стила си, за да се изразят, Санчез го използва, за да се затвърди. Тя не е муза – тя е манифест. Но не на индивидуалност, а на ресурс. Нейната мода не казва „ето какво обичам“. Тя казва: „ето какво мога да си позволя.“
Исторически погледнато, модата винаги е била елитарна. От Мария Антоанета до Джаки Кенеди, от съпругите на римски императори до светските дами в парижките салони – стилът е бил начин за демонстрация на класа, пари и влияние. Но онези жени, които са определяли модата, са имали и естетическа визия, влияние върху вкуса, дори културна стойност. Те са били вдъхновителки, а не просто витрини. Грейс Кели, Лейди Ди, дори Карла Бруни – всички те са създали език, който надживява мъжете до тях. Санчез не създава език. Тя потребява готов етикет.
Модата, в класическия смисъл, е била код – за принадлежност, култура, ценности. Днес тя все повече се размива във визуална стойност без съдържание, а фигури като Санчез не носят нови идеи, а просто поставят „check“ на луксозния статус. Това не е еволюция – това е загуба на измерения.
View this post on Instagram
В този смисъл Санчез е идеалният символ на една нова вълна: тази на новите богати. Хора, за които модата не е вдъхновение, а доказателство за статус. Те не разбират контекста на Alaïa, но знаят, че изглежда „лъскаво“. Не ги интересува кой е Галиано, а кой е сега на корицата на Vogue. Това е модна култура на повърхността – хищна, визуално натрапчива, без вътрешен пласт. Санчез, разбира се, не носи фалшиви брандове. Но носи естетиката на фалшификата – онази балканска, евразийска, post-post-Soviet представа за лукс, в която важното е логото да е голямо, роклята – стегната, и златото – видимо. Това е модата на хората, които не познават стила, но искат да изглеждат като него. Санчез е тяхната богиня.
Какво означава Санчез за модата
Присъствието на Санчез на първите редове на ревюта, на частни вечери с Анна Уинтур и на потенциална корица на Vogue поставя важен въпрос: какво е нужно днес, за да си модна фигура?
Явно не е вкус. Не е оригиналност. Не е културна чувствителност. Санчез не е в модата, защото тя я интересува – тя е там, защото модата не може да си позволи да я игнорира. Защото зад нея стои човек, който може да купи не само Condé Nast, а и цялата система, която я произвежда.
Днес модата играе нова игра. Не става дума за принадлежност към определена култура или идея, а за принадлежност към определен кръг. Кръг, в който няма нужда да цитираш Шанел, за да си вътре. Достатъчно е да си облечена в Dolce & Gabbana – не защото това е твоят вкус, а защото те са единствените, които нямат скрупули да те облекат.
И докато индустрията се лута между нуждата да запази културен авторитет и реалността на икономическата зависимост, Лорън Санчез влиза в нея като златен танк. Тя не иска да бъде приета. Тя просто е там. И това е най-страшното: не нейното присъствие, а фактът, че вече никой не пита защо е там.
Тук няма въпрос дали Лорън Санчез има право да изглежда така, както изглежда. Разбира се, че има. Тялото ѝ, стилът ѝ, изборите ѝ – това са лични територии. Критиката тук не е към Лорън Санчез като жена. Тя просто играе играта на времето си – и я играе добре. Проблемът е, че модата – тази някога бунтарска, артистична, идеологическа индустрия – днес се подрежда около фигури, които не са двигатели на идеи, а просто консуматори на привилегии.
Лорън Санчез не е муза. Не е визия. Не е стил. Тя не е образец, нито икона. Тя е новата реалност на модата: естетика, облечена във влияние. Красота, осмислена от капитал. И най-вече – женственост, превърната в трофей. Тя е огледало – в което модната индустрия вижда собствената си абдикация от съдържание в полза на достъп.
Нейното присъствие е симптом – не на естетически подем, а на културна ерозия. И ако някой ден се появи корица на Vogue с Лорън Санчез, това няма да е моден момент. Ще е некролог на едно време, в което стилът все още е имал значение.
Текст: Тереза Восканян
Снимки: Getty/Instagram