Аз тая любов няма да я гледам от задния ред

Вижте още:

Нека ти разкажа за любовта, която си бях навила на пръста. Любов, която не съществува на 2492 километра, а само в главата ми. Идвам, за да се уверя, че все още имам сърце за разбиване. И куража да ти го поднеса на тепсия. Не ме интересува дали ще го пазиш или ще го проиграеш. Това сърце аз го храня с поезия и го калявам с прескачане на страхове. Идвам и залагам всичките си демони на теб. Ще си разбия още един път главата и гледай да е епично. Да си струваш сълзите и счупените кристални чаши. Да си заслужиш грешките и безличните опити за поправка.

Повдигам гордо брадичка и ти заявявам – аз тая любов няма да я гледам от задния ред. Ще я запаля и ще издухам прашинките на трупа ѝ. И ще си тръгна с куфар, пълен с уроци. Лек багаж за тежки дни.

Още си едно бяло платно, в което се влюбих по интуиция и по лудост. Още не познавам белезите и историите ти. Не знам кои са най-големите ти загуби и най-щастливите ти победи. И кога си плакал за последен път. Още мога да те доизмисля. По-добър. По-бляскав. Повече рицар.

И без “имало едно време”, и без непременно обещание за “и заживели щастливо” ме чакате ти и красивият ти като измислица град. Който все отлагах за някоя пищна пролет, късно лято или по-лирична есен. Притеснена от необятността му. Да не ме отнесе и да се почувствам мъничка като изгубено копче. Да не ме погълне и разсипе на спомени. Пристигам, за да се изгубя във вените на този град, който не познавам. И в мислите ти, които само гадаеш, че не зная как се превземат.

Превземат се с полет. А счупените криле дваж по-силни порастват наново.

Текст: Александра Тошева

Снимки: Unsplash – Guillaume Lechat