Историйка за смисъла на тоя живот.
Вече две години заедно чакаме да вземем хлапетата от детска градина. Аз прибирам дъщеря си, той – правнучката. Даже не си спомням кога вежливите кимания преляха в кратки разговори, кога казаното напука кофража на клишетата и започна да пропуска струйки смисъл.
Преди около седмица пред градината дойде жена му. Леко притеснен я попитах наред ли е всичко. Тя ми отговори, че мъжът й трябвало да пренощува в болница заради някакви изследвания и всичко било наред, освен целувката. Не задълбах, но незададеният въпрос се закова на дъската „to do“.
Вчера се срещаме пред градината, заговаряме се и аз махам намордника на елементарното, клюкарско любопитство. Питам го за целувката. Отговорът му продължи поне 10 минути, последните няколко от които ченето ми се хлопаше в коленете.
– Още като бях малък, дядо ми казваше, че сутрин мъжът има две задължения:
Първо, да целуне жена си и да й направи комплимент, и второ, да разсмее семейството на закуска.
„Понякога жената няма да иска целувка и ще се дърпа, но ти ще я гониш. Отстъпиш ли веднъж, ще се случва пак и пак, и ще става все по-често и все по-трудно да я догониш. Ще има моменти и когато ти няма да искаш да я целунеш.
Но както и нивата, и ковачницата, и добитъкът, така и жената има нужда от постоянство. Ще я целунеш.
После ще й направиш комплимент. Дори да е: „Ох, колко ти отива точно това черно под ноктите!“ и едва тогава ще отидеш при семейството.
После на закуска ще разсмееш всички. Ама всички. Ще им говориш глупости, докато им светнат очите. Ще им казваш колко е хубаво, че имат вчерашна салата между зъбите, ще говориш за прекрасната виелица навън или за любимия ти прах от полето. Ще ги накараш да се засмеят.
И едва тогава ще започнеш деня си. И каквото и да ти донесе този ден, дори някой да не доживее вечерта, ще знаеш, че жена ти е целуната, а децата – усмихнати. И така ще останат в спомените ти.“
(Това е приблизително цитиран разказ за съветите от дядото на прадядото!)
Снимах те много, отнесох те с мен
#Айстигаглупости или избирайте умно
Силата на словото
И аз го правя. Целувам я, хваля я. И децата започнаха да го правят. С техните жени, мъже, деца. Но най-хубавото от всичко са четири поколения, говорещи глупости на масата сутрин. Всяка от тези закуски е по-смислена от половината ми живот.
На този човек даже не му знам името. Не знам къде живее, откъде е, как е прекарал последните осемдесет години, с какво се е занимавал, с какво се занимава днес. Прадядо е на Емма. И има жена, която след повече от половин век семеен живот усеща липсата на целувката сутрин.
Но и само това ми стига небето да е с две октави по-синьо. Да искам да прегърна целия свят. И да го поканя на закуска.
Автор: Димитър Георгиев
Текстът е публикуван с разрешение на автора.
Снимка: Alejandra Quiroz – Unsplash
