Гледам София и малките блещукащи светлинки насред тъмните улици. Гледам и теб. Гледам ни отстрани. Седнали на покрива на вилата ти. Пием вино, смеем се на съседските кучета. Допреди час бях в пижамата си. А сега съм сигурна, че мястото ми е точно тук. Наметната с твоето яке, търсейки “големия чайник” сред звездите.
И двамата знаем защо дойдохме чак тук. Защо се качих в колата ти след полунощ. Защо пием бутилката вино, която спечелих от бас с теб. Защо запали камината и заяви, че там ще ни е най-топло. Защо въобще броим звездите и обсъждаме архитектурата на заобикалящите къщи.
Попивам всяка твоя дума. Никой не ме е карал да се чувствам толкова глупава, да искам да знам толкова много. Поне мога да давам вид на умна и знам сложни думи, за да те впечатля. “От това ще излезе страхотен кухненски остров”, подмяташ. Честно ли, едвам го виждам този тезгях, за който ми говориш? Но е бил на дядо ти и говориш с такова желание, че искам да съм част от всичко това. Разказвай ми как си поправил покрива след онези бури. И как пристройката на къщата не я харесваш, но става засега. И всичките ти планове за кухнята, която е “Тюрлю гювеч”. Говори ми! Ти си единственият човек, който почти не споделя с мен, а искам да знам – искам да сглобя пъзета ли.
Вече започвам да си мисля, че съм страшно и пагубно влюбена. Не знам колко време мина, но не си ми в главата от месец. Помня как миналата година четях онова списание – и двамата присъствахме на премиерата му. Аз така и не те поздравих. След няколко месеца те попитах дали си бил там. И двамата все още не бяхме отворили дори списанието. Аз бях болна и ти направих резюме на най-хубавите части. Дали не си ме помислил за луда?! Аз съм, но е хубаво хората да не си го мислят. Особено хората, които харесвам… Още тогава трябваше да ми стане ясно, че събитията неслучайно ме връщат към теб.
Помниш ли онази нощ, в която ни валя и порой, и градушка, и небето се отвори? А на нас не ни пукаше. Имах една картина в главата си – твоята стая, аз и ти, отворен прозорец и буря. Оказа се, че всичко е точно такова, каквото съм си го представяла. Леглото ти е точно под прозореца, очите ми виждат само звездите и короните на дървета. Но да се върнем на камината, заради която слязохме от покрива и пред която загубих повечето си дрехи, защото “ми пречат”. И където ти яде веган моцарела, и се прави, че ти харесва. Точно пред тази камина разбрах, че няма връщане назад и искам да съм твоя не само за вечерта… всички части от пъзела се наредиха. Качихме се по скърцащите стълби, отекващи след всяка нетърпелива стъпка. Аз полугола, по-притеснена от всякога, ти… ти беше нечестно красив с тези сини очи. Готова да ти дам всичко, не казах “не” нито веднъж и всичко беше повече от това, което съм си представяла през безсънните нощи.
Снимах те много, отнесох те с мен
#Айстигаглупости или избирайте умно
Силата на словото
Има една сцена от “Crazy, Stupid, Love” с Ема Стоун и Райън Гослинг, в която той се съблича и тя го пита дали е photoshopped. Така се чувствах и аз, когато видях боксерките ти Calvin Klein. Помислих си, че съдбата ми се подиграва за всички пъти, в които съм обяснявала как ще се омъжа за Гослинг и съм се превъзнасяла по Джеймс Дийн… Имах си едно синеоко копие до мен в леглото. Не, не! Бях в неговото легло! Съдба! Вселена! Богове! Страшни сте!
И след всичко, напук на романтиката те изнудих да ме прибереш по тъмно, а ти не каза и дума. Как? Как може да си толкова всичко, от което съм имала нужда без да знам?!
Сега ще се правя, че не ми пука няколко дни и че не искам да гледам само в очите ти. После може пак да си сложа дантелено бельо и всеки ден, в който има шанс да те видя да се правя красива. До следващия път, в който ме вземеш след полунощ и гледаш в очите ми вместо в пътя.
Текст: Блясъчка
Снимки: Pixabay
