Аз бях живяла дълго.
Живяла упорито.
Всяка изминала година противоречеше на възрастта ми.
Всяка изминала година влизаше в пряк спор с лицето ми.
И то печелеше – годината се предаваше и се превръщаше в поредната зад гърба ми.
Срещу мен се движеше насрещното, като кола, поднесла на завой. Неуправляема.
Навреме научих, че няма достатъчно здрава спирачка или достатъчно бърза реакция, способна да спре времето.
И вместо да си го губя в безмислени опити да го спирам, направих времето мой съюзник.
Накарах го да се влюби в мен.
На първата ни среща получих най-доброто от него, на всяка следваща среща получавах – още. Време.
Паяжината на слепоочията ми изчезна от нож – сряза я отказът ми да се взирам в неща, които отказват да бъдат видяни.
Кожата ми се изглади от неприкосновеността с фалшиви материи.
Гърдите ми се изпълниха с въздух.
Годините ми – от много, станаха достатъчно.
Дори да бях на нула след всяка битка в този живот, най-вече онази с времето – изгубената, очаквах най-значимата.
Битката за сърцето ми.
Нея я спечели ти.
За тези години над главата ми падаха снегове, аз ги топях цяла зима с вяра, трошиха се доверия, които аз крепях с раменете на приятел. Небето се разтваряше с всяка рана…
И накрая ти дойде.
За да ми покажеш, че всъщност…. Независимо от пропастта на разстоянията, или дълбочината на раните, краткия откъс от време и безпощадния удар на годините, все пак, ние с теб… живеем под едно небе.
И имаме еднаква мярка на сърцето.
Любовта.
Текст: Ева Колева
Снимка: Valentin Ivanov-sValio
Вижте още:
