Питаш ме как да станеш сам най-силния човек, когото си срещал.
Отговарям ти:
Напусках местата, които ми пустееха, макар да бяха претъпкани от плът, от популярност и от масова, овча природа.
Тръгвах си – ставах и си заминавах, отеснееше ли ми. Най-тясното място на света може да не е между иглените уши, а между човешките ребра – отляво.
Два пъти по-бързо от дявол, вместо от тамян, бягах от тесногръдието.
Заминавах с последните влакове, пристигах на места, на които никой не ме чакаше, но винаги имаше къде да отида…, за да вървя никога не ми дотрябва ориентир. В джоба си нося компас – счупен, естествено… И всички ми се смеят, че съм зле с географията – не знам къде е Север.
Но винаги знам къде е „напред“.
Единственото нещо, което направих правилно, е че отказах да бъда жертва.
Не се оправдах с обстоятелства, сърца и дяволи.
Извиних се със себе си, вместо с останалите.
Повярвах си.
Разбрах, че само Бог е способен да даде ризата си – ако има две,
само ближен – другата буза,
и само човешка ръка – да хвърли първия камък. Само човешка ръка – да погали.
Разбрах, че от един и същи камък можеш да построиш зид, и дом.
Питаш ме как да станеш най-силния човек, когото познаваш…
…
Не зная.
Но мога да ти дам риза.
Една, последната, винаги пазя.
Текст: Ева Колева
Снимка: Clem Onojeghu – Unsplash