Ти ли си тая градушка главоломна,
рукнала в най-синьото ми лято?
Повече от всякога прекършила зеленото на ореха, изсипана насляпо,
пресякла косо слънцето,
помръкнала на слънчогледите невъзмутимите лица.
Ти ли си това?
И смръщил вежди над света,
изгубил вяра в хората,
разсърдил се,
отказал се,
проклинащ
по-уморен от всякога,
валеше ли ти се, или ти се доплака?
Ти ли си тая яростна жега,
запалила полетата навред, лумнала под ятата от щъркели?
Ще ти кажа нещо – птиците са птици в полет и в ято – една изгуби ли се, обърка ли пътя,
повече от всякога,
едно цяло поле се затрива,
една цяла жътва се губи,
едно цяло лято минава напусто
и вече не е птица, а е просто полет насляпо все някъде ще се измори,
ще й писне да лети и ще падне.
Без теб, без Юг и без себе си, всички птици биха си изгубили крилата повече от всякога.
За какво им е лято и Юг, ако не могат да ги догонят?
Душата ти ли ми пари така като пипна,
или си ми просто ядосан?
Ти ли си бурята, завързала на възел морето и небето, синеоките?
Ти ли ги скара,
кръвно,
повече от всякога,
до черно, до буря, до ураган?
И ако днес рукне град над главата ми,
Ако стане нетърпимо горещо,
Ако птица изгуби посока,
Ако буря застигне платна и пристанища,
ако кипне морето,
… ей, ако наистина стане така…
Аз просто си зная –
Ядосан си ми и много ти липсвам.
Да върна лятото в кожата му,
да светнат слънчогледите,
да спре града,
дъждът да спре да се излива,
да спре да се разлива и тъгата,
да се успокои.
Да се успокои(ш),
е нужно просто
да те обичам
повече от всякога.
Текст: Ева Колева
Photo by Garrett Patz on Unsplash
