Пред любовта и банката

Последните дни зарязвам всичко – думи, картини, моливи, книги, философии, арт-инсталации – душата минава на стоп кадър в тила на лятото.
Ставам човек, изтъкан от жици, безжични връзки, връщам се на земята, обувам токчета, влизам в банка, плащам си сметките, гледам мач, обсъждам го с колеги сутринта.
Всички цъкаме с език по Роналдо.
Мрачни сме.
Четем мейли.
Понеделник е.
Прекосявам банки, кънтят токчета, щракане на пръсти по дисплеи.
Мейлите влизат в диалог, желязо и бетон се изправят над километри асфалт и посрещат 32-градусовата седмица.
Живи са – викам си, наблюдавайки как морето се отлива от лицата на върналите се снощи от Тракия младежи.
Сега, в 8:45, на Гурко и Левски, по слънчевия им загар минава бялата сянка на паветата.
Всички чакаме.
Светофарът светва и седмицата тръгва.
Само аз седя наведена над волана и краката ми не помръдват.
Защо не превключвам?!
Защо не оживявам с тях?!
Те живеят, аз още съм на границата.
Зарязала книгите, емоцията, пастелите, въглените, вперените погледи в звездите, пулса от 0 до 100.
В петък един човек ме разпозна в банката. Плащахме – той погасителна вноска, аз – не помня какво.
Какъв пожар се гаси с вноска, викам си…?!
Разпознал ме по къдриците. Личало си, че съм аз.
По кое, бе, човек от банката, си личи, че съм аз?
Видиш ли, вика, ти само за любов пишеш, едни мечти, една душа се лее, всяка втора дума ти е любов.
Аз мълча.
Той:
„Виж. Нещата не седят така. Не всичко е любов, моето момиче. Трябва хляб да се купи, на работа да идеш, пък детето ще е 7-ми клас, сметки, кахъри…
Ти ще оживееш ли?… С едната ти любов само?… С едните книги?
Звезди, светулки, принцове…- вятър работа. /верно ги е чел…/
Каква е тая любов?“
Мълчах.
Пред любовта и пред банката се мълчи.
Оставих книгите, думите, закачих звездите по местата им, извадих главата си от облаците.
Слязох на земята.
В понеделник, в 8:45 възкръснах под трамвайни жици и безжични кабели, блутути, мейли, трафик и съобразената кръстовищна скорост.
Морето мина в отлив.
Лятото – в тила.
Пред погледа ми града влезе през предното стъкло.
Защо не превключвам?
Клаксони. Зелен секундарник.
Брои от РУ до 10 – „да си оживяла докато преброя!“
Имам ли избор?
Оживявам.

Но така и не превключвам.

P.S. До човека от банката:
Сега ме чуй ти.
Всяка втора дума ми е любов, щото аз цялата съм такава.
Цялата!
Ако трябва да съм жива, значи по всички закони – банкови, физични, институционални, астрологични, наказателни, Европейски, писани и неписани човешки закони, по закона на Ом ако щеш… Ако трябва да съм жива, ще трябва да има и любов.
Питаш каква…
Такава – прегръща силно, връща спокойствия, създава място за въздуха, гони зли езици, запушва уши и усти, не вярва в бог, не пали свещи.

Вижте още:

Любовта идва да те прибере от летището. Купува ти пица, кара по празни улици, докато заспиш на предната седалка, тъпо й е като те няма, човърка те.
Яде ти от чинията.
Така й е по-сладко…
Няма спирачки.
Пресича от край до край.
Аз, че по твоите закони съм вятър-работа, е ясно.
Ти виж дали ще се справиш с погасителната вноска.
И с лихвите.

Текст: Ева Колева

Снимка: Nika Akin – Unsplash