Години наред уча чужди езици… и спрягам глаголи. Уверено на английски, с любов на руски, мелодично на испански, още несигурно на чешки, непрестанно на български, а от скоро и с много желание на италиански.
Глаголите са любимата ми част от всеки език. Сякаш по-лесно ми е понякога да се опиша чрез тях, отколкото с прилагателни, защото пътувам, снимам, обичам, пиша, мечтая, творя… звучат по-красиво! Имам си и любим глагол – „vivere“ (инфинитивната форма на италианския глагол „живея“). Звучи ми толкова мелодично! Използвам го, когато ме предизвикат да опиша себе си само с една единствена дума, защото пълня същата тази дума с повече смисъл, отколкото един тефтер с хаотично изброени.
Спрягам любимия си глагол всеки път, когато пътувам. Когато откривам нови светове, а сетне еуфорично разказвам за тях. Когато се завръщам! Когато ме чакат…
Когато разстоянията пълнят сърцето ми с носталгия. Когато няколкостотин километра и милиард спомени ме едновременно разделят и свързват с някого!
Когато чуя „липсваш ми“, „обади се“, „обичам те“… Когато усещам онова приятно чувство да си бъда у дома, защото „у дома“ не е няколко стени, дори не винаги е място!
Когато мечтая и когато сънувам. Когато реалността е толкова красива, че не мога (и не искам) да заспя.
Когато посрещам изгревите и проспивам залезите. Или обратното!
Когато слънцето влезе между щорите, сутрин в стаята ми. Когато навън вали – тихо и напоително, а капките по стъклото на прозореца са феерични и вдъхновяващи.
Когато глезя себе си с кутия шоколадови бонбони. И ги изяждам без грам угризения.
Когато си правя чай. И когато е в две чаши – споделен!
Когато готвя. И когато има на кого да сготвя.
Когато отварям колети и писма. Когато надписвам картички. Когато ме изненадват! И когато аз изненадвам!
Всеки път, когато усетя, че върховете към успеха са много високи, а океанът на мечтите –дълбок. Всеки път, когато се боря. Когато опитвам. Когато успявам и когато не успявам… Когато има кой да ми каже „Хайде пак!“
Когато съм смела и когато ме е страх. Когато съм диамантено силна и когато съм крехка като порцелан.
Когато някой спомен влезе в окото ми и сълзите го прегърнат!
Когато някой държи ръката ми, споделя болката, мислите, чувствата… Когато аз държа нечия ръка! Когато един поглед е повече от хиляди думи!
Когато ми е трудно. Когато мълча! Когато ми се иска да викам…
Когато откривам себе си и когато се губя. Когато рухвам и отново се изграждам.
Когато се уповавам на изкуството… Когато снимам. Когато мечтая. Когато чета.
Когато съм щастлива! Когато говоря много. Когато се смея. До сълзи!
Когато тъгувам. Безмълвно! Когато тишината боли!
Когато обичам. Неподправено! И когато съм обичана. Безусловно!
Когато изписвам поредния тефтер. Или просто надрасквам няколко думи върху салфетка, за да не ги забравя. За да не ги изгубя в рутината…
Понякога Vivere e красив в минало време и връща към спомените. Друг път непрекъснато си го представям в бъдеще – така вълшебно танцува с мечтите. Най-много обаче ми харесва да го спрягам в сегашно време, в моя ритъм. С всеки трепет на миглите.
Сега! В момента… Живея!
Текст: Ани Георгиева
Снимки: Unsplash
