Той е роден на 30.01.1969 година, завършва Право в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на книгата „Еднакво различни“, издадена през 2011 г. Предстои издаване на втора – „Хамалогия на чувствата“. Автор на много текстове за поп-песни. В средата на месец май излиза съвместната книга „Абсурдни времена“ – поетичен диалог с поетесата Маргарита Петкова. Издател е „Лъчезар Минчев“.
– Има ли нещо общо между правото и поезията?
– В първия момент щях да отговоря с „Не!“. Но като се замисля, има доколкото и в правото думите са важни с конкретния си смисъл. Да напишеш една добра писмена защита също е вид творчество. Поезията има предимство, че ползва метафори за всяко нещо. В правото изреченията са декларативни.
– А как се срещнахте с Ерато (муза на любовната поезия, бел. авт.)?
– Още в детството ми. Пиша откакто се помня. Бях в четвърти клас, когато покойният ми баща ми подари стара пишеща машина „Мюлер“. Оттогава не съм спирал да пиша. Любовта винаги ме е интересувала във всичките й състояния. За нея определение в Тълковния речник няма, тя е широко понятие. Необятна. Харесва ми да разсъждавам върху нея.
– Успя да изпревариш следващото ми питане. Поетите ли са хората, които могат да дадат най-точното определение за това чувство?
– Аз имам много развита интуиция. Ако щеш вярвай, предусетих какъв ще е следващия ти въпрос. Мисля, че всеки дава най-точното определение за самия себе си. Не е задължително да можеш да пишеш, да рисуваш или да създаваш музика. Но много ми хареса една мисъл (не помня на кого е): „Ако прозата е ходенето, то поезията е танцът“. С два стиха можеш да опишеш вселена от чувства. Това е удивително!
– А аз се сетих за друга мисъл, като също не мога да кажа чия е: „Поезията е описание на емоцията, но в спокойно състояние“. Съгласен ли с това определение? Може ли наистина емоцията да бъде спокойна?
– И ти си пишещ човек, знаеш че отвътре никога няма спокойствие. Неспокойствието е двигателят на вдъхновението. От друга страна, обективно трябва да си в състояние на покой, за да опишеш вътрешното си неспокойствие. Обикновено пиша вечер. Тогава синхронът между вътрешното неспокойствие и покоят в стаята са в симбиоза.
– А кои емоции раждат стиховете ти? Само положителните? Или и отрицателните?
– И отрицателните, разбира се. Макс Фриш го е казал „Познанието трупа тъга“. С времето тъгата надделява, защото човек се е научил от опита си. Отчел е грешките си, пропуските си… Тъгата в никакъв случай не е лошо състояние. Тя е креативна. По-хубавите неща се раждат заради нея, не заради радостта. Но и в двете има възторг, това е важното!
– Как реагират жените, на които посвещаваш стиховете си?
– Те не са много. Но обикновено винаги имам предвид някоя жена когато пиша. Самата дума любов е от женски род. Изобщо, най-красивите думи в българския език са от женски род. Особено онези, които описват любовта. От мъжки род е думата екстаз. Тя в пълна степен приляга на вдъхновението.
– И понеже сме в седмицата преди Страстната седмица – кои са твоите страсти, които описваш върху белия лист?
– Свободата и вярата в оптимизма. Дори най-тъжните ми стихове завършват оптимистично.
– Предстои ти нещо наистина чудесно – обща стихосбирка с поетесата Маргарита Петкова. Как се стигна до този проект?
– Както казваме с нея – нарочност някаква! Не вярвам на случайностите. Просто сякаш отново се срещнахме след дълга раздяла. Написахме том Първи на „Абсурдни времена“ без да сме се виждали на живо. Енергията ни е еднопосочна. Тя е уникален човек. Това е един диалог между мъж и жена за любовта във всичките й измерения. Благодарен съм и на Лъчезар Минчев, който ни издава. За него не остана скрит синхронът, в който творим с Маргарита.
– А какво е да се работи с нея?
– С нея писането не е работа, а удоволствие. Не приемаме писането като някаква задача. Спонтанно е. Съвместното ни писане е продължение на общо начало, което едва ли ще има край.
– Кое от последните твои стихотворения ще подариш на нашите читателки?
– Днешното. Първо, защото се оказа, че е Ден на Земята, а аз не знаех това, второ, защото на днешната дата (вчера- бел. авт. ) е роден големият поет Валери Петров. Нека е един вид признателност към него. А и какво по-романтично от това да се прегръщат цъфнали дървета през април?
Днес дървета ще прегръщам
Ще сложа кецове и яке днес.
Небръснат ще остана. Рошав също.
Това не е инат или протест.
Април е. Днес дървета ще прегръщам.
Навън е понеделник. Пролетта
превзе внезапно мъжката ми нежност…
Дървета ще прегръщам. Любовта
ще си припомня с цялата прилежност.
Със себе си не взимам телефон.
Не ми звъни. Днес няма да ме има.
Днес цъфналите вишни ще са фон
за страстите след дългата ни зима.
Небрежно ще прегръщам. Всеки цвят
бих искал да успея да целуна…
Живеем с теб в един унесен свят.
Довечера се връщам, давам дума!
Зареждаща е тази красота!
Април е. Днес дървета ще прегръщам…
Не ме ревнувай. Знаеш, вечерта
аз винаги при тебе се завръщам…
– И за финал – нека се върнем към твоята професия. Ако трябваше да издадеш присъда на Любовта – каква щеше да е тя? Оправдателна или осъдителна? И защо?
– Оправдателна, без съмнение. Любовта винаги е оправдана. За осъждане са онези, които са неспособни да обичат.
интервю: Марио Трифонов
снимки: Валентин Иванов – сВальо
