През 1950 година Алън Тюринг развива концепцията за машина „дете“, което е идея за зачатъчен изкуствен интелект. Той си я представя като проста система, която използва обучението като средство за саморазвитие. Тюринг смята, че вместо да създадем програма, която симулира мозъка на възрастен, би могло да се създаде програма, която симулира мозъка на дете и след това, при подходящо обучение, да получим мозък на възрастен. Съвременните интелигентни системи влизат във взаимодействия едни с други, обменят данни, обучават се и се усъвършенстват – произходът на тази дигитална комуникация е човешки, но логиката, по която подобни системи еволюират в много случаи е непредвидима.
Изложбата „Дигитална естетика“ разглежда визуалните следи, появяващи се вследствие на технологичното развитие, виртуалната реалност, в която се случва дигиталното съхранение на данни и начина, по който извадените от техническия контекст на съществуване обекти въздействат върху нашите сетива и променят възприятията ни. Взаимодействието между хората и машините изгражда нова образност, в която е фокусирана работата на много съвременни визуални артисти, а нейното естество трябва да бъде осмислено и да намери своето място в човешката ценностна система.
Тор Йорген ван Ейк в „Безкраен монолог“ /2015/ , разглежда комуникацията между техническите средства представена в един нов аспект. В „Безкраенмонолог“ видеосигналът е в диалог със себе си. Чрез насочване на видео камерата към своя собствен монитор за възпроизвеждане се получава електронна обратна връзка. Записът на звуковите вълни следва изображението, което е флуидно, променящо цветовете и очертанията си, така че вътрешната логика на трептенията му сменя гледната точка на зрителя и влиза в конфликт с познатите образи, към които човешката перцепция мигновено се опитва да го отнесе. Безкраен монолог е документация на технологичен процес, който отнася човешкото възприятие в друга паралелна реалност, която има собствена логика и параметри на разбиране.
В „Cold Storage“ Михаела Лакова изследва архитектурните размери на устройствата за съхранение на данни и нашето възприятие, свързано с тях, когато са извадени извън контекста на приложението си. Инсталацията предлага поетичен преглед на материалното качество на паметта, който задава въпроса какво е бъдещето на цифровото съхранение – стъклена студена памет, която трае вечно или несъвършена технология, която може да те предаде. Работата на Михаела Лакова рефлектира върху непредвидимите исторически трансформации, които претърпява идеята за паметта, както и метаморфозите на архивирането свързани с технологичното развитие на човечеството.
Колажния подход на работата на Дагмар Шюрер отразява не само съвременната ускорена динамикана живот, но и противопоставянето между изкуствения, индустриално създаден продукт и живото човешко тяло, което изглежда незащитено и уязвимо съпоставено с машинния перфекционизъм. Във видеата си Дагмар Шюрер използва миксирани със звук и текст присвоени от интернет кадри, абстрактни геометрични елементи и образи на случайни предмети и изделия, които ни съпътстват в ежедневието. Така тя създава една визуална среда, провокираща анализ на начина, по-който се осъществяват човешките отношения в дефинирано от технологиите общество, в което уникалността на а-за става все по невъзможна.Това води до нуждата от преосмисляне не само на заобикалящия ни свят, но и на ролята и мястото на човека в него.
В рамките на изложбата ще бъде показан документалния филма на Питър Кърби „Бинарни животи. Щайна и УдиВасулка“ /1996/ посветен на пионерите в тази област на съвременното изкуство Щайна и Уди Васулка, които създават през 1971 година първата лаборатория за артисти, експериментиращи със съвременни технологии. Основаното от тях независимо пространство „The Кitchen“ дава възможност на редица пърформативни и видео артисти за пръв път да покажат работата си – между тях са имената на Джоан Джонас, Вито Акончи, Бил Виола, Нанси Холт и др.
Изложбата„ Дигитална естетика” ще бъде показана от 23 октомври до 22 ноември 2019 в Галерия +359.
Текст и снимки: PR
