Джени Иванова е на 33 години, художник по призвание и образование. Специалността й е „Иконопис“, завършила е Сливенската школа, а също и „Стенопис“ и „Сценография“ в Художествената академия. Джени записва много различни специалности, за да може да прави и много различни неща. Накрая се спира на живопистта и от две години е художник на свободна практика.
Джени привлече вниманието ни с излъчването си и очертанията на света, който създава – женствен, одухотворен, самодостатъчен, привличащ, разказващ истории. Истории, които се развиват до безкрай подобно на спирала. Затова за нас беше вълнуващо да се запознаем с нея и да се опитаме да погледнем на изкуството, на света, на женския силует и сърце през очите на млад творец.
След успеха на „Персона“ с нетърпение очакваме новата изложба на Джени Иванова – „Лице в лице“, която ще бъде открита на 24 октомври в галерия „Нюанс“.
View this post on Instagram
„Непоправим оптимист, поправим перфекционист, заклет екстремист на тема френска естетика и любител на джаз музиката, особено сутрин “ – така описваш себе си. Какво още? И пиеш ли кафе сутрин?
Не пия кафе, аз съм от тези хора, които имат много енергия и когато пият кафе, стават буквално луди. J Ако пия нещо подобно, то е капучино. Имам и куче, което разхождам всяка сутрин. Около мен винаги има много изкуство, постоянно посещавам различни галерии, изложби, театър. Това за мен е начин на живот. Имам специализация в Site International Des Arts в Париж, това беше награда, която спечелих, когато завърших „Сценография“ и в този период много обикнах Париж и всичко свързано с френската естетика и може би затова така се изразявам и описвам себе си.
Специализирала си в Париж. Какво е за теб Париж?
Париж е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали, мисля, че имам френска душа, и често ми казват, че имам и френско излъчване, а докато живеех там, редовно ме спираха туристи, за да ги упътвам. До ден днешен познавам Париж по-добре от София.
Памела Андерсън и ролята на живота ѝ
Ан Хатауей на 42 и голямата мода
Деми Мур на 62 и Субстанцията
Участвала си в колективни изложби, имаш и самостоятелни вече. Какво е усещането в първия час?
Много напрежение, понеже отговоростта е голяма, все пак тези хора са дошли заради теб и твоята работа… Но това са хубави емоции, поне за мен. Не искам и не си представям един ден това вълнение да отмине и да ми стане като рутина.
Види ли веднъж човек произведенията ти, трудно може да се откъсне от този силно геометризиран свят. В женските потрети долавяме едновременно спокойствие, но и чувственост; женственост, която е абсолютно самодостатъчна. Какъв е процесът на създаване на една такава картина, носеща име на жена?
Последната ми изложба беше през месец април и точно там почти всички картини бяха с френски женски имена. Изходих от това, че любимото ми историческо време е периодът „арт деко“, и точно стилът на това време ме „грабна“ и ме вдъхнови да изобразя тези жени. А и като гледам, няма много изобразявани дами от този период освен Тамара де Лемпицка, която оставя най-силна творческа следа. Това е моят вътрешен инстинкт, порив, да изобразя това, което искам, защото с времето си дадох сметка, че ако нещо на мен не ми хареса и ако го правя само за някой друг или с финансова цел, не се получава. Когато аз си харесвам определена картина, тя се харесва и на публиката.
View this post on Instagram
Другите ти картини са не по-малко наситени откъм настроение и послание. Сякаш всяка е отделен свят, който е поставен в друг свят, той от своя страна – в трети (гледала ли си филма „Inception“ на режисьора Кристофър Нолан? ), и т.н., и цялата тази космология тегли наблюдаващия я все по-навътре и по-навътре. Какво е за теб рисуването/изкуството? Себеизразяване, терапия, полет, бягство, свобода, създаване, разрушаване, напомняне?…
Ами всичко е някакъв вътрешен порив да изобразя това, което искам да покажа, а и смятам, че всеки художник има какво да покаже. При мен е заключено още от детска възраст (първата си награда спечелих на 4-годишна възраст) и цял живот само това съм правила, не съм искала да се занимавам с нищо друго. И съм благодарна на моето семейство, че никога не ме е спирало. Така че само това съм правила, това правя и не искам друго да правя, вярвам, че няма неблагодарен труд и продължавам напред.
Имала ли си периоди, в които си спирала да рисуваш? Защо?
Имало е дни, в които не върви, но това е друго… Всичко, с което съм се занимавала, е свързано с изкуство, работила съм като интериорен дизайнер, но пак беше свързано с картини, работила съм в театър „София“, като помощник сценограф на „Ана Каренина“, но всичко винаги е било свързано с рисуването.
Цветовете. Как ги подбираш за картините си, за облеклото си, за интериора?
Харесвам по-пастелни цветове, харесвам бордо, зелено, синьо и в картините си основно работя с тях. Отново търся на мен да ми харесва, защото все повече се убеждавам, че това е успешна формула.
Казваш, че черпиш идеите си от литературата, музиката, психологията и философията, от работата на други артисти, от твоя опит в живота. А от модата?
Черпя вдъхновение от абсолютно всичко, но отново „арт деко“ ми е любимият период, макар че и 70-те са много цветни. Обичам да е цветно, светът е цветен, не е черно-бял.
View this post on Instagram
Жена артист, на която се възхищаваш най-много?
Тамара де Лемпицка определено. Преди винаги отговарях Пикасо – няма как, той е гений, енциклопедия, но на този етап е Тамара.
След тазгодишната ти самостоятелна изложба „ПЕРСОНА“ ти предстои още една – през октомври. Повдигни за нас леко завесата към нея.
В новата изложба ще се наблюдават отново женски (но не само) фигури. Ще наблегна повече на фигуралната композиция с повече от една фигура на картина. Изложбата ще се казва „Лице в лице“ и ще бъде открита на 24 октомври в галерия „Нюанс“. Идеята е да продължи „Персона“, като този път искам да наблегна повече на човешките състояния, на тези, които по-рядко се изобразяват. Засега толкова…
View this post on Instagram
Дипломиран магистър си в НХА специалност „Сценография“. Имаш ли предстоящи проекти в тази посока в близко бъдеще? Какво би искала да направиш?
Да, аз всъщност съм завършила „Сценография“ в Драматичен театър, и тогава работих по сценографията на „Пилето“ на Уилям Мортън, а след това ме поканиха да помагам за сценографията на „Ана Каренина“ в театър „София“, и това ми е досегът до театъра. В интерес на истината не си представям такава работа на този етап, но пък знае ли човек…
Твоето мото в живота и твоята най-голяма мечта?
От представянето на „Персона“ се чувствам като човек, който живее живота, който иска, и се намирам на точното място. Някак си цялото учене е било, за да стигна до този етап в живота си, на който се намирам в момента. Иначе имам още много мечти, искам да поживея малко в Париж, искам да си намеря моето ателие, но не искам да е някой таван или гараж, а да е нещо красиво с френски привкус… Представям си го точно как ще изглежда, къде ще е бюрото, диванът…
Мястото, на което се чувстваш у дома?
У дома, в ателието. В момента холът ми е превърнат в ателие, за щастие е голям. Но да, това е мястото.
Текст: Деси Неайденова
Снимки: Instagram/личен архив
