Като по клише, което вече се е случило. Да седим от двете страни на едно платно, един срещу друг, разделяни от дъжда и колите. Разделяни от страха и раните, които сами си причинихме.
Аз се обръщам и бягам от тебе без да ме гониш. Бягам от сълзите, които вече се сливат с капките дъжд, но оставят гореща следа по бузите и решенията ми. Стигам почти до края на парка и ме обзема бясна паника. Като да съм стигнала бездна накрая на света. Ушите ми свистят, сърцето ми бие все едно е бомба и всеки момент ще се пръсне. Но вместо това ме изненадва и прави завой, миг преди разумът да му размаха пръст да се спре. И отново бягам, този път обратно към тебе. Уплашена дали не съм те изпуснала за секунди, се препъвам, но продължавам да тичам със зачервени от страх и плач очи. Едва си поемам дъх, но те намирам да стоиш отсреща, загледан в мен, по-мрачен от бездната, която оставих зад гърба си. Дъждът се засилва и ни приканва да вземем решение. Кой ще отстъпи и ще направи първата крачка към другия. Какво значение има, че досега съм тичала към теб, когато остава нещо толкова мъничко помежду ни, а и двамата стоим. Разделяни от дъжда и колите. Разделяни от раните, които сами си причинихме.
Сега е друго. Дъждът барабани приспивната си песен по стъклото, а аз се гуша в пухените си завивки. Само дето спомените често идват неканени. Сякаш мога да забравя какво е да вали и да ми липсваш. Само дето при мен вали, а при теб дори не знам дали.
Беше вече съвсем към края ни, този истинския, след който няма “размислих”, “съжалявам” и “прости ми”. Но както при неизличимо болните по филмите, които преди да издъхнат, необяснимо възкръсват от болестта и мъките за няколко последни красиви мига на сбогуване. Така и ние, водени от усещането за неизбежния вече финал, се смиряваме за няколко измамни спомена щастие повече. Каниш ме на среща при нашата люлка, отпред на “Сфумато”. Денят е дъхав, пролетен и жив. Аз се вълнувам почти като на първа среща. Забравена тръпка на едно момичешко такова чувство. Вървя по пътеката по свечеряване, но паркчето блести от празничните лампички на ресторанта, които никога не свалят. Усмихвам се неволно. Още няколко стъпки и вече съм там.
Но люлката вече я няма.
Текст: Александра Тошева
Снимки: Pixabay
