Закъснях с порастването. Все го отлагах за по-късно и накрая почти изпуснах всички срокове. Още в училище ме удари питърпанският синдром, както сама го наричах. Не исках гаджета и всичко, което идваше с гаджетата. Първи целувки, първи влюбвания, първи път, първа сериозна връзка. На повечето от този списък се престраших чак в университета. Гимназията кътах за закъсняло детство (май нищо не ми беше навреме).
Живеех си чудесно между танците в залата, книгите у дома и скитането по улиците с приятели. Приличах на една ходеща и говореща неуморна батерия, която винаги и по всяко време на денонощието имаше брилянтен план за действие къде да си случи приключението. Понякога обаче порастването се изхитря и успява някак незабелязано да се промъкне на пръсти.
Бях на 16, когато срещнах най-добрия си приятел. Момче. За първи път момче истински приятел. Беше по-голям от мен с 4 години. Изведнъж се появи в квартала от нищото. Техните имаха къща съвсем близо до дома ми, в която дълго никой не живееше. Заговорихме се случайно пред входната му врата. Симпатяга и добряк. Бързо станахме неразделни. Говорехме си с дни, гледахме филми и си подавахме песни за слушане. В началото беше малко странно, защото баща му не му позволяваше да излиза от тях. Не го пусна дори на рождения ми ден. Г. дойде до вкъщи само за да ми подаде букетче несръчно откъснати цветя от неговата градина. Най-хубавият букет, който някога ми е подарявал.
Снимах те много, отнесох те с мен
#Айстигаглупости или избирайте умно
Силата на словото
Накрая разбрах какво се случва. Той сам ми разказа. Как доскоро е бил зависим от хероин. Няколко пъти на ръба на смъртта. Семейството му преживяло адски много и след редица издънки от негова страна, най-после решил да се справи със зависимостта си. Сам. В изолацията на дома си. Всичко ми изглеждаше толкова далечно, загърбено, чуждо на сегашния му живот и държание. Спомням си как наивно вътрешно се зарадвах, че го срещам сега, след всичко случило се, вече променен и пораснал. Времето минаваше и всичко ставаше само по-хубаво. Г. можеше да излиза. Организирахме паметни партита, пътувахме. Той ме запозна с всичките си приятели. А аз него с моите приятелки. В едната от тях се влюби. Нищо изненадващо за тази възраст – влюби се в грешната. И започнаха драмите и раздорите. Бавно започна да се отдалечава от мен, по-късно разбрах – с много помощ от приятелката ми. Стигна се до момента, в който изобщо не общувахме. Не го търсех, но таях стена от обида.
Един ден дойде пред къщи да ме търси, искаше да поговорим. Тогава бях толкова горделива и гневна, че отказах дори да изляза. След време разбрах, че е искал сам да ми каже. Че отново е наркоман. И положението е по-страшно от преди. Новината ме намери късно. Но реших, че ще се боря. Че няма да ходя на училище и ще седя с него денонощно, ако трябва, докато не влезе в комуна. На 16-17 години не познавах битката, която започвах. Не познавах кризите, абстиненциите и болката, която не успяваше да ми опише и сравни с друга. В сърцето си бях дете, което не познаваше лъжата и не знаеше как се реагира на нея и как, по дяволите, се обезврежда. Той ме лъжеше на всеки 5 минути. Не знаех кое е правилното поведение и го карах по интуиция. Плачех и се молех. Непрекъснато му говорех, карах го да ми обещава какво ли не. А той забравяше след час, тотално изцеден от всички лекарства, с които го блъскаха. На моята възраст той беше изгубил по-голямата си сестра в инцидент. Гледах го в очите и му повтарях как не искам аз да остана без брат, как не искам да остана без него. Опитваше се да избяга. Тръшках се и залоствах врати. Преговарях с абсурдни доводи. Полудявах, но отказвах да се предам. Най-после дойде време да влезе в комуна. А аз да се върна към предишния си начин на живот.
После само чаках да науча нещичко за него. Видях го след месеци. Много променен, но не и спасен. Сърцето ми беше сериозно ранено. От приятеля ми, онзи, който помнех и за когото се борех, не беше останало почти нищичко. Говорех си с призрака му. Нямаше позволение да ми разказва за комуната, но разбирах, че имат някакви странни часове по религия и вероучение. Започваше метадонова програма. И всеки следващ път, в който го виждах, ми изглеждаше все по-зависим от предполагаемо си спасение. Пътищата ни се разделиха окончателно.
Няколко години по-късно майка ми влезе в стаята ми, за да ми съобщи нещо. Познавах погледа ѝ. Вече го бях виждала. Бях чувала точно тази интонация на гласа ѝ и знаех, че не предвещава нищо добро. Съобщи ми, че Г. е починал в катастрофа. През тези няколко години вече бях погребала няколко от най-близките ми хора. Чудовищно помитащи всичко загуби. Но в онзи миг, с майка ми на прага на вратата на стаята ми, не почувствах нищо и се стъписах. Осъзнах, че не мога два пъти да загубя един и същи човек. Вече бях изгубила битката. Но бях простила и на двамата – на себе си и него.
Не съм сигурна дали това е моментът, в който пораснах. Защото продължих да закъснявам с какво ли не – стажовете, кариерата, семейството. Но никога не отложих за по-късно най-важното – живеенето. И по-хубавото – сякаш заразявах всички около себе си със същото. Да не си спестяваме нито едно “Обичам те”. Да пътуваме при всяка възможност и да си създаваме сами възможности. Научих се кога да строя мостове към хората и кога е време да ги разруша без чувство за вина. Научих се кои са приятелите, които нямат място в живота ми, и да раздавам цялото си сърце за онези, които остават. Когато е мрачно, когато е сложно и когато боли. Сприятелих се с емпатията, смирението и търпението. И продължих да обичам живота. Дори когато трудно обичах себе си.
Защото живея живота на няколко ангела. Там горе.
Текст: Александра Тошева
Снимки: Unsplash – Alex Ronsdorf, Edwin Andrade.
