Как успява човек да изживее живота си? Не в смисъла на пътешествие – или – всъщност точно в този смисъл. Все пак чисто физическото оцеляване се дължи на душевното такова, а, за да оцелее, човек се старае първо да поддържа душата си жива. Старае се сам да създава смисъл за съществуването си, не го търси – създава го. Ето как животът се превръща от оцеляване в пътешествие, а крайната дестинация е някаква цел. И все пак това пътуване се създава с цел да живее душата, да се изживее „живота”, което би означавало, че от единствено значение е самото пътуване, а не крайната точка. В противен случай при достигане на поставената цел интересът към обекта, който се намира в края на пътеката, се загубва. А до какво води това?
Да, наистина, „когато нещо се изясни, то престава да ни интересува.” Самият Ницше подлага под въпрос съвета, даден ни от Сократ: „Познай себе си!”. Това е пътят, който би осмислил много животи. Много, които не могат да се ориентират сами в хаоса, не съзнават, че хаосът е всъщност съвсем подреден. Той е само проекция на техния разум. От друга страна обаче целта да познаеш себе си може да бъде и фатална. Ако човек не се интересува повече от себе си, защото неговото устройство е вече изяснено, то какво би било пътешествието в неговия живот? Ще продължи ли изобщо съществуването си без смисъл? Може ли да оцелее душата? Или пък ще започне да живее?
Тревогата все пак е излишна. Целта е достатъчно сложна, но пък за сметка на това пристигането на „последната спирка” си заслужава. То дава отговор на безкрайната битка, на търсенето на „себе си” в истинското. „Колко са високи кулите на града разбираш едва когато излезеш от него”. Ницше е събрал този извод само в няколко прости думи, метафора, касаеща битието в неговата цялост – материално и духовно.
Дотук разсъжденията малко си противочерат – едновременно са важни и пътуването, и целта. Без пътешествието съществуването няма смисъл, няма крайна цел. Но, погледнато от друг ъгъл, след като пътуването е осъществено, последната дестинация е достигната, човекът е обогатен с нещо повече. Може да се каже, че пътуването има смисъл дори след като завърши. Отговoрите, които човекът преследва, вече се разкриват пред него – той вече не търси. След този край настъпва ново начало, нов свят, където не са нужни повече усилия, защото познанието е вече достъпно.
Но, за да постигне съвършеното, непознатото, този, който е решил да разбере колко са високи кулите в града, първо трябва да излезе от него. Трябва да се дистанцира от собствения си живот, да се отдалечи от себе си, за да се намери. Търсещият трябва да се отдръпне от своя мироглед, за да може да стане обективен – да „прогледне”, за да узнае. Човек трябва сам да се изследва и опознава.
С признанието, че „всички знаят, че нищо не знаят” хората започват „да орат – всеки свойта нива, и бавно, задъхани от умора, проглеждат”. Но по-важно е да излязат от самозаблуждението си, макар то да е ключово за намиране на истинското. Не може да се преживее познанието, ако преди това човекът не е бил неук. „Само ако погледнеш реално на нещо, можеш да го преодолееш”. Затова е полезно от време на време да се поглеждаме отстрани и да оценяваме обективно докъде сме стигнали в собственото си пътешествие. Това помага особено когато се загубим.
Текст: Мила Стоянова
Снимки: Unsplash
