Преди седмица беше последният ми работен ден в една от онези големи компании, чието име е достатъчна визитка и уверение, че щом си там – значи наистина те бива в това, което правиш и не се плашиш от много (ама наистина много) работа.
Същият този ден се нарежда сред най-щастливите ми за последните 3 години и половина в споменатото вече корпоративно здание.
Трудното беше преди това – да тегля чертата и да си дам сметка, че отдавна не съм си на мястото и е време да изляза сред широкия свят и да го потърся. Защото то е някъде там и ме очаква. А как се тегли чертата? Заемаш високоплатена и прилично разположена в йерархията на компанията длъжност, получаваш “златен билет” за всички конференции и обучения, които си пожелаеш, пътуваш поне веднъж месечно в чужбина – кога по работа, кога за удоволствие, грижат се за здравето ти и разполагаш с възможно най-добрата материална база, която ти е необходима, за да се чувстваш комфортно, докато проектите ти се превръщат от идея в реалност.
Тогава защо си тръгваш и казваш: “Баста, аз бях дотук”? Много е просто и ще го илюстрирам директно с пример. Празнично украсена зала, пълна догоре с бизнес елит. Раздават се международни награди и аз и моят екип печелим 5 от тях, докато мнозина си тръгват с празни ръце и повредени усмивки. Една от наградите е за проект, на който съм посветила тон нерви и поне един бял косъм. В такава вечер нормалната реакция е приемане на поздравления, вдигане на наздравици, светкавици на фотоапарати и приятелско потупване по рамото с половината присъстващи на събитието. Моята не беше много по-различна, с малката подробност, че след целия изброен панаир се прибрах в дома си и всичко, което правих в следващите 3 часа, беше да плача. Сблъсквайки се челно с това колко нещастна всъщност съм с работата си. И не защото тя е лоша, лишена от предизвикателства и постижения, а просто, защото не е Моето нещо и отдавна е спряло да бъде.
Дали си подадох молбата за напускане на следващия ден? Не, не го направих. Не го направих и в следващите няколко месеца. Защото започнаха обичайните колебания – ама дали ще намеря истинското Мое нещо, ама дали и то няма да ми омръзне бързо, ама сега аз имам ли достатъчно опит за позициите, за които бих кандидатствала и така нататък, и така нататък.
Снимах те много, отнесох те с мен
#Айстигаглупости или избирайте умно
Силата на словото
Добрата новина е, че започнаха да валят лоши новини и това ме засили към вече набелязаното решение. Започнаха да се случват генерални промени, засягащи ме пряко, застлани с добри намерения и прокарани по пътеки, които, меко казано, не съвпадат с моето понятие за морал. Улових се, че правя компромиси, които ме вадят от кожата ми и превръщат работния ми ден във фина форма на изтезание за нервната ми система. И след няколко седмици в този ритъм, целият ми организъм крещеше: “Махни ме оттук моментално!”. Не просто чувствах нужда да си тръгна, чувствах огромна необходимост просто да си почина. Няколко месеца, в които главата ми да се прочисти и мислите ми да се наместят, преди да се впускам в каквото и да било ново.
Моментът беше настъпил. И тогава си спомних нещо важно. В последния ми клас в гимназията, по инициатива на УНИЦЕФ, написахме писма до себе си, които ще получим след 10 години. След 2 години ще държа в ръце писмо от детето, което бях и не искам то да се срамува в какво са се превърнали мечтите и надеждите му. Молбата ми за напускане беше подписана същия ден.
Предложенията за нова работа удобно започнаха да пристигат скоро след това, но всичко, което можех да направя, е да ги откажа. Този път бях твърдо решена да се вслушам в нуждите си и да оттегля в почивка. Да пиша, да пътувам, да си открадна време за себе си и хората, които обичам.
И ето как започна най-щастливата ми седмица в последните 3 години и половина.
Текст: Александра Тошева
Снимки: Arnel Hasanovic – Unsplash
