Георги Милков и срещите, които ни променят

x

„Истории от ръчния багаж“ е първата книга на Георги Милков. Известният журналист на в. „24 часа“ решава да отпразнува 50-ия си рожден ден, като разкаже в 520 страници и 380 снимки за срещите си с личности, места, събития от близо вече 30-годишния си професионален път. Усърден колекционер на преживявания, в чиито редове се долавят страстта, любопитството, уважението. Разговаряхме за жените по света и техните битки, за необикновените обикновени хора, за най-романтичната железница на света и още – все неща, които ни пренасят някъде далеч, но с поглед, обърнат навътре.

Представянето на книгата „Истории от ръчния багаж“ ще бъде на 23 март от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“. Входът е свободен.



Честит рожден ден с малко закъснение! Какво е за един мъж да бъде роден на 8 март?

Това значи да е бил най-големият подарък за майка си. Или поне в моя случай беше така, а и майка ми, Бог да я прости, ме караше така да се чувствам. Иначе в някакъв момент стана неудобно, защото трудно се намираха заведения, в които подобаващо да отбележа рождения си ден, защото почти всички хубави места бяха предварително резервирани от празнуващи тая дата мощни дамски компании.

Какво Ви е впечатлявало у жените по света? За какво се борят, какво ги прави красиви, какво ги прави силни, какво ги прави различни, за какво мечтаят?

Всичко това, което ме е впечатлявало и у жените у нас. Макар че по света има места, на които жените продължават да дават пример за това как се отстояват принципи и как се водят битки за права. В последните дни на миналата година бях в Техеран, където по улиците видях много жени, които ходеха без шалове на главите си, въпреки че законът в Ислямската република не е променен, нито пък нравствената полиция е закрита. Преди няколко години пък бях в Саудитска Арабия, точно когато бе позволено на жените да карат шофьорски курсове, да посещават футболни стадиони и дори да работят в различни сектори, където преди това бе немислимо да бъдат наемани жени. Помня, че бях на един концерт на боливудски звезди в Рияд, където за първи път мъже и жени можеха да седят заедно, а не поотделно в различни сектори.



Човек е човек, когато е на път. Във Вашия случай голяма част от тези пътувания, места, персонажи, сюжети, преживявания, за които разказвате в книгата, са свързани с работата Ви като журналист и кореспондент на в. „24 часа“. Какво бе за Вас тази възможност?

Работата във вестника наистина ми е дала, а и продължава да ми дава невероятно много възможности. Давам си сметка, че въобще не би било същото, ако пътувах по света като турист, или дори само като пътешественик, а не като журналист, упълномощен и овластен с цялата специфика на нашата работа. Когато съм пътувал по света като специален кореспондент на най-големия вестник в България, това със сигурност ми е отваряло много врати. Включително и на места, до които иначе не бих могъл даже да припаря. Затова съм признателен за всички тези шансове, които съм имал. В замяна пък съм дал на вестника цялата си младост, креативност и желание за работа. И продължавам да давам, защото през 2024-та ще станат 30 години, откакто съм в „24 часа“. Златното правило, че не можеш само да вземаш, трябва и да даваш, в този конкретен случай има съвсем реално измерение.



С кои личности са най-ценните Ви срещи? В списъка Ви са не един и двама лидери… А обикновените хора? Не са ли те по-автентичните, по-интересните?

Ценните ми срещи са всички, от които съм успял да получа допълнително знание, някаква поука или мъдрост, които са ме накарали да се замисля, да съпреживея, да поискам да променя нещо в себе си или в света… В този непрекъснат процес са участвали безброй хора и далеч не всички са били световни лидери или някакви свръхважни персони. Имало е много обикновени хора, които наричаме обикновени само защото не участват в някаква специфична номенклатура, но в действителност са особено необикновени.

Има ли думи, казани Ви от Ваш събеседник, които никога няма да забравите?

Песимистите и оптимистите умират по един и същ начин, но живеят различно. Каза ми го Шимон Перес, когато правих интервю с него, докато беше президент на Израел.



Коя държава или парченце земя ви привлече най-силно и защо?

България за мен винаги е била и ще си остане най-прекрасното парче земя на планетата. Отвъд тази естествена обич и привързаност, имам различни места, които харесвам по различни причини – защото има красива природа и древна история, защото хората са хубави, а храната вкусна, защото се чувствам добре… Но България има всичко това.



Когато попаднете на непознато и непосещавано досега място, на какво първо обръщате внимание? Ще споделя, че на мен ми допадна много ето този момент: „Късно следобед онази половина от населението, която не продължава да пие сутрешния си джин с тоник, заема уличните маси по кафетериите в центъра за един традиционен ритуал, наречен macchiato passeggiata. Макар да звучи претенциозно, това не е нищо друго освен добре унаследена италианска кафе култура. Пиеш еспресо с млечна пяна в малка стъклена чашка и зяпаш кой минава по улицата. Възрастните мъже тук по правило се носят с бели ризи, тъмни костюми и шапки тип борсалино, а повечето барове изглеждат като от времето, когато Федерико Фелини се е срещнал за първи път с Марчело Мастрояни.“  Пренесох се на минутата! Кое е мястото и кога за последно бяхте там? Какво донесохте от там?

Това е описание на Асмара – столицата на Еритрея в Източна Африка. Бях там през 2015 г. Това е много затворена страна, която живее в изолация от останалия свят. Чувствах се, като да съм се върнал с машина на времето в някакви други, отдавна забравени епохи. Знаех, че там имат най-романтичната железница на света, която се вие по билото на планината, тръгвайки от 2400 метра надморска височина, слизайки към Масауа на брега на Червено море. Когато отидох на гарата в Асмара, намерих локомотивите от 1928 г. заедно с вагоните, които си бяха на релсите, но се оказа, че съм изпуснал последния влак за Масауа. Той беше заминал, преди аз да се родя. Еритрея е едно от най-странните места, на които съм бил. Не си донесох нищо оттам, освен незабравими спомени.



Отразяването на кой конфликт бе най-трудно и емоционално за Вас? Опишете ни конкретна ситуация, при която нещата са били „на ръба“?

Войната в Афганистан през 2001 г. бе първата, на която отидох, и там съм се чувствал най-неподготвен. Въпреки всички трудности и рискови ситуации, които имах там – разказвал съм за тях нееднократно – оказа се, че войната в Ирак през 2003 г. бе много по-опасна. В Афганистан загинаха колеги журналисти, но в Ирак жертвите сред колегите бяха много повече. Преди това сякаш имаше неписано правило, което се спазваше от враждуващите страни на терен, и никой не убиваше нарочно журналисти. После уви, това стана някаква ужасна мода. Вероятно защото войните се прехвърлиха повече в Интернет, където лъжата и пропагандата започнаха да доминират. Затова и никой не искаше независими журналисти на терен, които могат да попречат тази война да се води според вижданията на съответните пропагандни отдели.



Какво трябва да притежава всеки пътешественик (освен ръчен багаж )?

Любопитство. Ако го нямаш, по-добре си остани на СПА процедури в хотела.

„От намереното отделих по-интригуващите експонати и започнах да ги разглеждам внимателно. Сякаш никога не са били мои и сега ги виждам за първи път. Удивително е колко много неща бях домъкнал през годините в ръчния си багаж. И всяко от тях имаше история…“ Така започва всичко. А как завършва и завършва ли изобщо?

Книгата „Истории от ръчния багаж“ завършва по определен начин. Може би с началото на всичко. Но всеки сам може да прочете. А дали изобщо има край? Зависи в какво вярваш.



Откъс:

През 2016 г. се заех да разчиствам бюрото и шкафовете, които ползвах повече от 20 години, защото редакцията на вестник „24 часа“ трябваше да се изнесе от Полиграфическия комбинат в София на друг адрес в центъра на града.

Ровейки, се натъкнах на неочаквани неща, които дори не предполагах, че съхранявам. Намерих един непокътнат бонбон от Северна Корея, цял плик с листа от кока, докарани от Перу с президентския самолет, и копие от писмо на Евгения Живкова до полковник Кадафи, което започваше с думите: „Приятелю на моя дядо и баща“.

От всяко чекмедже, отвор и ниша надничаха всевъзможни изненади. По отдавна забравени причини притежавах програма и устав на Кюрдската работническа партия ПКК. Разгърнах малкото червено книжле и от него изпадна моя снимка с Дженифър Тили, номинирана за „Оскар“ след ролята си във филма на Уди Алън „Куршуми над Бродуей“.

После попаднах на кутийка, пълна със значки с Мао Дзъдун. Ето къде са били! Навремето ги бях обещал на Миряна Башева, но все не можех да ги намеря. Имах и фланелка с щампования лик на Саддам Хюсеин от последния му референдум през 2002 г. Явно ми бе хрумнало да увия с нея вместо уплътнение и изолация една прекрасна погребална маска на племето йоруба, домъкната от Нигерия в началото на хилядолетието.

От същото място извадих вехто томче с поемата „Дон Жуан“ от лорд Байрон, което кой знае от кога лежеше там заедно с конституцията на Ислямска република Иран и прихванати с големи кламери ксерокопирани уроци по суахили.

Намерих два ключа от хотели, които явно бях забравил да върна на рецепцията, преди да отпътувам. Първият бе от стая в хотел „Ел Пардо“ в Лима. През 2008 г. бях там заради срещата „Европейски съюз – Латинска Америка“. Ония листа от кока, на които се бях натъкнал по-рано, бяха именно от това пътуване. Тогава с колеги накупихме от тамошния кооперативен пазар десетина кила шума и всевъзможни продукти от „свещените листа“ на племето аймара. Ей така, за подаръци на близки и приятели. То какво друго да донесеш за спомен от Перу…

Другият невърнат ключ бе електронна карта от апартамент на 32-ия етаж на хотел „Корийо“ в севернокорейската столица. С него в същия плик имаше билет за представлението „Ариранг“, няколко хиляди непохарчени вона и изрезка от стар брой на вестник „Пхенян таймс“.

Това разравяне продължи с дни. Бюрото ми бе като гробницата на Тутанкамон – наблъскано с всевъзможни предмети, които, колкото на него му бяха притрябвали след смъртта, толкова и на мен – приживе. Но и в двата случая намерените артефакти предразполагаха към размисъл. В Тутанкамоновия случай възбуждаха въображението на археолози и историци, а в моя ме ръчкаха да свържа изтънелите и на места скъсани нишки на спомените си с онова плетиво от случки и събития, на които сам бях станал свидетел.

От намереното отделих по-интригуващите експонати и започнах да ги разглеждам внимателно. Сякаш никога не са били мои и сега ги виждам за първи път. Удивително е колко много неща бях домъкнал през годините в ръчния си багаж. И всяко от тях имаше история…


Текст: Деси Найденова

Снимки: личен архив

Още по темата
FASHION INSIDE CLUB

Очаквайте нашите отстъпки, промоции, новини и лимитирани предложения.
Запишете се сега!



/


Какво ново

Обувки от THE ROW

Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Сако от BALMAIN

Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Бяла тениска от BURBERRY

Може да купите от тук

Препоръки от седмицата

Мини чанта през рамо от THE ROW

Може да купите от тук

Look of the day

~LOOK OF THE DAY~

Малката черна рокля и нейните интерпретации.

Ако сте пропуснали
Най-четени