– Да забравим традиционното журналистическо и суховато представяне в началото на подобни интервюта. Как би се представила самата ти?
– Аз съм Ива, на 37 години! Всичко, в което истински вярвам, знам, че е възможно да случа. Възхищавам се на човека, с когото споделям живота, дома и мечтите си, и който всеки ден, без изключение, излиза за да прави това, което умее най-добре! Радвам се на всички пречки, защото те ми посочват пътя към това, което умея най-добре. Често ми е трудно, понякога ми се вижда невъзможно, но тогава каца цветна пеперуда и обръща целия ми свят! Дъщеря ми е родена тук. Баща ѝ написа някои от най-красивите български песни! Нося българско име и се гордея с българските си корени! Няма да се откажа. Багажът остава подреден в гардероба на жилището ми, с прозорци към Витоша и един хвърлей до училището, в което учи бъдещето ми! Ще направя всичко, на което съм способна за да живеят децата ни по-добре! Само, Господи, дай ми здраве! Другото е преодолимо!
– Какво е новото около теб?
– Новото, вече не е съвсем ново. Автор и водещ съм на рубрика в предаването „Денят отблизо с Мария“ по БНТ 1.
– А старото? Успя ли да затвориш страницата на миналото?
– Не съм сама в живота. Цялото ми семейство е зад гърба ми. Центърът на моя свят е Дара.
– Разкажи ми за нея! Какво ти дава, а и какво ти взема тя?
– Нищо не ми взема – само ми дава. Мъдрост, гордост, щастие и любов.
– Това означава ли, че и ти се учиш от нея, а не само тя от теб?
– Определено научавам много от нея. Откакто я има в живота ми започнах много повече да чувам, в пъти повече да усещам и да търся смисъла отвъд видимото.
– Името ѝ е прекрасно! Какви са другите дарове в живота ти?
– Любовта, любопитството, мъдростта.
– Това, с което винаги си ме спечелвала е лъчезарността! Как успяваш да се зареждаш с нея?
– Не твърдя, че е лесно. А и не се замислям как става зареждането. Просто се радвам на малките ежедневни победи и гледам да не пренебрегвам никого, защото няма как да знам, в чий образ Бог е решил да се превъплъти днес.
– А засягаш ли се, когато пренебрегнат теб?
– Не, няма причина! Комуто съм полезна е добре дошъл. На когото не се харесвам – не се затормозявам да размишлявам върху причините.
– Спомена за малките си победи? Кои са те? А кои са големите?
– Малките победи са свързани с ежедневните занимания. Най-често те се измерват с професионалните постижения. Защото имат практическа и измерима стойност. Реализирани проекти, изследвания, статии, лекции. Големите победи устояват на бурите и времето. Удовлетворението от живота, който си водил; дома, който си създал; децата, които си отгледал; добрините, които си сторил.
– Трудно ли е в днешно време за една жена да бъде победител?
– Да, много! Някак тук не сме устроени да се радваме на победите на другите. А не сме пораснали толкова, че да им помагаме. Но това не е драма. Може да е остатък от нещо, което сме преживели в миналото като народ – нямам предвид само общоизвестните исторически факти. Може да е всичко.
– Колко време ти беше необходимо, за да започнеш да мислиш така? Завистта винаги тежи…
– Не си спомням – струва ми се, че винаги съм мислила така. Понякога ме боли, когато ставам мишена на остри нападки, от хора, които не ме познават, но за сметка на това пък се радвам на истинска обич от страна на тези, с които съм общувала. И това ми се струва равновесно.
– Кое е най-невероятното нещо, което си прочела за себе си?
– Далеч съм от мисълта да претоплям стари слухове. Всеки неверен е невероятен сам по себе си, защото тук не преувеличаваме добрите новини. Хиперболизираме само негативните послания.
– Каква новина би искалa да прочетеш на първа страница на утрешните вестници?
– Интересен въпрос. Новините, свързани с постижения на българите, обичайно са онагледени с малки карета, някъде във вътрешните страници на издания. Изключение правят грамадните спортни крачки на българския народ. Удовлетворението ми е свързано с неотдавна преминалата инициатива „Книги за смет“. Желанието на софиянци да притежават книжно издание срещу един килограм предаден боклук ми вдъхна надежда. А факта, че новината намери място на първа страница на в-к „Преса“ топлеше душата ми едно известно време.
– Коя е твоята любима книга?
– Моята любима книга е следващата, която започвам да чета. Някои от последните са на най-продаваната авторка на миналата година с романа си „Любов“ – Елиф Шафак. Голяма част от детските книжки си припомням сега, покрай Дара. Вярвам в задължителността на книжния списък в училище. Убедена съм, че има книги, които задължително трябва да бъдат прочетени в определен период от съзряването на подрастващите. „Време разделно“ на Антон Дончев е забележителен труд. Има една млада авторка Цвета Стоева – истински съм се забавлявала с нейните „Мъже“.
– И накрая, ако трябваше да опишеш в книга своя живот, какво заглавие щеше да ѝ дадеш?
– Сигурно се шегуваш…
– Не, не се шегувам!
– Сега мисля, че точно това би било заглавието. (Усмихва се.) Но, кой знае, след двайсет години – вероятно ще измисля друго.
интервю: Марио Трифонов
снимки: ELLE България, фотограф: Енчо Найденов
