Матю Битон снима Лени Кравиц, а Лени обръща камерата към хората, заобикалящи го с нестихващ интерес – фенове и папараци. Това е концепцията на съвместния им фотографски проект “Ascension“ и “Flash”. След премиерата във Виена, изложбите гостуват във Vivacom Art Hall, София до 7 май. Откриването събра много любители на фотографията и фенове на звездата, дошли да зърнат фотографския му талант, както и да се запознат с неговия личен фотограф.
Mатю Битон е човек с богата биография – фотограф, графичен дизайнер на музикални албуми и кино продукции, с номинация за “Грами”за бокс сета на Джейнс Ъдикшън A Cabinet Of Curiosities. С каквото и да се захваща обаче, всичко тръгва от страстта му към музиката.
Пред обектива му са заставали легендарни звезди – от Лени Кравиц, Хърби Хенкок и Мик Джагър до Джей Зи, Бруно Марс, Лана дел Рей, Фарел Уилямс, Лони Смит и много други. Автор е на дизайна на над 750 плаката, обложки на албуми и корици на книги на някои от най-известните икони на попкултурата — Куентин Тарантино, Джеймс Браун, Принс, Тейлър Суифт, Стинг, Майлс Дейвис, Стиви Уондър, Боб Марли, Джордж Клинтън & The P-Funk All-Stars, Иги Поп, Доли Партън, Лу Рийд.
Битон и Кравиц работят заедно почти непрекъснато от 2008 г., но са приятели още от деца, когато и двамата се оказват в Лос Анджелис.“Снимките му напълно улавят есенцията на това кой и какво съм аз в момента, а той притежава и способността да пречупва атмосферата”, коментира Лени Кравиц.
Казваш, че си продукт на страстта. И всичко започва от страстта ти към музиката?!
Комбинацията между изкуство и музика. Израстнах в Париж и почти всяка неделя обикалях бит пазарите с баща ми, който също е запален колекционер. От ранна възраст изкуството се разкри пред мен и разбираемо – родителите ми са артисти. Посещавах изложби, попивах форми на сгради, фасади, шрифтове. Музиката също влезе в живота ми, първоначално като бягство, начин да превъзмогна развода на майка ми и баща ми. Колекционирам винили от 9 годишен и това се превърна в идея фикс за мен. Започнах с Дейвид Боуи, Джей Хоукинс, Кет Стивънс, Принс, открих моя френски идол – Серж Гинсбург. Всички тези албуми ми въздействаха много силно едновременно с музиката и дизайна, изображения, фотографии. И така докато сам не станах дизайнер на албуми.
„Ако ме пратят на самотен остров с условието да взема със себе си само един запис, това без съмнение ще бъде Histoire De Melody Nelson на Гинсбург, моят любим албум за всички времена.“
И музиката те доведе до фотографията?!
Да, първоначално започнах да снимам музиканти, които познавах, мои приятели, независими артисти в Лос Анджелис. В колежа менажирах фънк банда. За тях направих първите си снимки и обложка за албум. С течение на времето започнах да го правя и за различни лейбъли, компилирах фотография и дизайн. Така се свързах и с Лени професионално, макар че се познаваме доста по-отдавна. С него работата ми придоби много по-голям мащаб – снимки, дизайн на опаковките, цялостния продукт, постери, мърчъндайзинг.
България е втората страна в Европа, където представяш арт проекта си с Лени. Какво беше усещането ти на откриването?!
Получих много любов и внимание в София. Мисля, че имаше около 700 души на откриването. Очаквах това ако Лени беше тук, както се случи на премиерата във Виена, но само заради мен?! Бях очарован от факта, че личността ми е достатъчна да привлече толкова много хора. Фотографиите на Лени и моите са представени по много добър начин. Лени обича София, каза ми, че публиката на концерта му през 2009-та е била една от най-яките, които си спомня. За мен е голямо събитие да съм тук и да представя двама ни с този арт проект!
Близостта с Лени Кравиц пресъздава един много личен, интимен поглед във всеки кадър. Важно ли е за теб да си близък с обекта, който снимаш?
Винаги получаваш най-доброто, ако си близък с обекта, който снимаш. Търся по-сюрреалистични аспекти, когато не знам точно какво ще се случи, но усещам, че човекът срещу мен е себе си и се чувства комфортно. Лени се снима професионално повече от 27 години. Но когато снимаме заедно, аз по-скоро фото документирам какво се случва около него, където и да сме, опитвам се да запечатам страхотни и спонтанни образи. А на него не му се налага да мисли „какво сега правя, как изглеждам?!“. Знае че ще го предпазя, имаме си взаимно доверие и разбиране. Ние сме като семейство, братя. Мисля, че снимките показват колко близки сме всъщност.
Кога общата ви страст към фотографията се оформи като съвместен арт проект?
Лени започна да снима по този начин през 2008 г. Показа снимките си на нашия приятел, легендарния френски фотограф Жан Батист Мондино. Той ги погледна и каза: „Това трябва да е първото ти арт шоу.“ Аз подготвих дизайна на книжното издание за „Flash“. Направихме изложба в Лос Анджелис, после в Париж. Впоследствие осъществихме един тур до централата на Leica във Виена, където се срещнахме с Питър Кьолн, създател на фотографската галерия „OstLicht“, мениджър на Музея Leica и на представителен магазин за стари и нови фотоапарати и оборудване. И тогава Питър каза, „мисля че това шоу се нуждае от още един план, нека видя твойте работи Матю“. Не бях подготвен за това, отвърнах, че концепцията на проекта е за Лени като фотограф, не като рок звезда. Но той успя да ни убеди и аз съм много щастлив, че нещата се случиха по този начин. От години ме питат кога ще покажа снимките на Лени в изложба, но все отказвах. Първо, защото не исках хората да мислят, че това е всичко, което правя, а и от друга страна ми се струваше доста лично, същевременно трудно да ги поставим заедно. Снимал съм толкова много аспекти от него, живота му на сцената и извън нея. В крайна сметка, щастлив съм, че Питър ни подтикна към това начинание. И ето ни тук! Добавих няколко нови имиджа специално за публиката в София.
Защо Ascension (от англ. – възнесение, издигане)? Как дойде името на изложбата ти?
В сингъла към албума Are you gonna go my way (1993 г.) имаше една песен Ascension, която харесвах. И когато за първи път заговорих за тази изложба, сънувах че отивам на шоу и виждам голям надпис, на който пише LENY KRAVITZ ASCENSION. Събудих се и си казах – това е, имам заглавието! На Лени също му допадна. Той е доста духовна личност, свързан с религията, за разлика от мен, аз съм еврейн. Но в личен план, работата ми с Лени е моето лично „издигане“, отвело ме до неподозирани висини, превърна ме във фотограф. Свързах се с Leica, моят фотоапарат, благодарение на него. Сега дори спонсорират работата ми, помагат ми да реализирам изложби, като предстоящата в Лос Анджелис на 8-ми септември. Така почувствах, че Ascension е най-естественото заглавие за моята изложба, самите снимки носят градация в настроенията.
На откриването сподели, че любимата ти снимка от селекцията ти за изложбата в София е тази на Лени в студиото, обгърнат от цигарен дим…
Понякога обичам да улавям знаменитостите, които снимам не с лицата им, а с някакъв детайл – ръцете, обувките…Гледах този кадър с Лени – твърде красив, рок звезда, скрит зад облак от дим и си помислих, че е може би най-мистериозния от всички подбрани, а също така и най-скорошен, заснет с Leica преди няколко месеца. Сигурно затова все още има толкова силно въздействие върху мен. Усещането да уловя този кадър, който нормално сигурно нямаше да се получи, беше много лично и интимно.
Камерата е най-важният инструмент за фотографа. Лени Кравиц снима със същата камера Leica каквато е ползвал баща му някога и която много обичал да разглежда и изучава. Как избра твоята камера?
Това е най добрата камера, не просто легендарна, но и най-красивата като дизайн за мен. Винаги съм мечтал да снимам с Leica, но не можех да си го позволя. Все още ползвам и Canon отвреме навреме, на лайф концерти и в други ситуации. Докато работех с Leica по книгата за Flash, част от възнаграждението ми беше монохром камера, точно тази, която исках да имам. Лени направи дизайна на лимитираната серия CORRESPONDENT, по подобие на Leica Flex, кoято е ползвал баща му. И ме изненада като ми подари една от тях. Притежавам екземпляр от единствените 5 бройки, инкрустирани със змия кобра, от общо 125-те апарата от серията. В момента съм с друг фотоапарат, но обективът е от тази специална камера, за която ви говоря. Изглежда и от Leica харесват моята работа, за да харчат пари, време и оборудване за мен. Купих няколко винтидж камери Leica и от Питър, с историческа стойност. Той е истински Leica експерт, какъвто бих искал да бъда и аз.
Все още не сме гледали документалния филм за Лени Кравиц „Looking back on love” поради ограничения в разпространението, но имам късмета да разговарям с човека, който го е снимал. Какво би споделил за процеса по създаването на този много личен и за двама ви отново проект?
Това е част от реализирането на друга мечта, да направя нещо напълно различно с Лени. Започнах да снимам с камера в студиото през 2009 г., тогава нямах конкретна цел. Отидохме на Бахамите, където работех по специално издание за 20 годишнината на Let love rule, неговият първи албум. Правил съм подобни проекти за много големи музиканти – Марвин Гей, Джеймс Браун, Майлс Дейвис, исках да го направя и за Лени. На Бахамите продължих да снимам видео. Така по-късно, когато отидохме на турне, Лени говореше с приятели и спомена, че иска да направи документален филм за новия албум Black and White America. Обърна се към мен и попита дали мога да намеря режисьор, а аз отвърнах, че ще го направя лично. В продължение на три години филмирах всичко – турнета, студийна работа (б.р. – Лени Кравиц свири почти всички инструменти по време на студийните си записи) и гостите, които идваха там като Пенелопе Круз и Хавиер Бардем, легендарният фотограф Хърман Ленард – голямо вдъхновение за мен, лични моменти на семейството от Бахамите. Няма да забравя неговата братовчедка, страдаща от тежка болест, почти напълно парализирана сега, но щастлива в онези моменти. Това е най-личното нещо, което съм правил за него. Филмът е изпълнен и с радост, и с тъга, вълнуващ, улавя истинската същност на Лени. Бях страшно уплашен докато го правех. На премиерата в музея Grammy, се свивах на седалката, убеден, че всички ще ми се подиграят. Но хората се радваха, плачеха, реагираха емоционално. И осъзнах, че ги е докоснал. Ревютата също бяха много добри. За съжаление знам, че към момента няма пълно разпространение, ограничиха достъпа за много страни като България, Русия, цяла Южна Америка.
Пред обектива ти са заставали легендарни музиканти, повечето от тях твои лични идоли като меломан. Кой липсва в списъка ти все още?
Да, с това съм известен, но обичам да снимам и хората по улиците. Кой липсва?! Кийт Ричард, Боб Дилън…..старите кучета, истинските. От новата вълна не съм толкова привлечен, но обожавам да снимам Джак Уайт. Ако трябва да направя нещо по-различно и екстравагантно с някои от младите изпълнители, бих избрал Риана може би. Надявам се да снимам Ролинг Стоунс през септември, не са ми казали още къде. Бях поканен да снимам и в Куба, но не успях.
„Копирах първата си обложка за албум от Blue Note Records, а сега официално работя за тях. Толкова е нереално!“
Знам, че си страстен колекционер. Имаш ли усещането, че фотографията е още един начин да колекционираш, да поставиш твоите идоли на собствения си олтар, запечатвайки история?
По някакъв начин да, дизайнът и фотографията за мен са начин да се промъкна в тяхната история. Затова обичам да правя цялостни опаковки за бокс сетове. Създал съм много такива за Майлс Дейвис и Джейнс Адикшън, Принс и други, които обичам. Снимам много за Blue Note Records, любимият ми джаз лейбъл изобщо. Когато започнах да се занимавам с дизайн на обложки, първата, която създадох беше точно копие от Blue Note. И сега работя официално за тях и моите джаз идоли. Толкова е нереално!
Модната индустрия привлича ли те като фотограф?
Снимал съм доста модна фотография. Точно преди да тръгна насам, реализирах една щура фотосесия в Лос Анджелис за руски дизайнер – Алона Конанова. Снимах за френската компания Stella Forest. Наскоро заснех фотосесия за изгряващ френски лейбъл Each ex Other. Както и за френската легенда Castelbajac. От София летя за Париж и ще се видя с Кастелбажак за нови колаборации. Модната фотография ми харесва и снимам все повече такива проекти. Но музиката си остава истинската ми любов.
Следващата ти голяма мечта?! Може би изложба с образи от улицата?
Защо не! В момента работя по няколко проекта за книжни издания. Първата от тях събира всичките ми фотографии на Лени. Обмислям илюстровано издание с постери от Black Orpheous, френско-бразилска кино продукция от 1959г., носител на Оскар. Притежавам над 500 постера от т.нар. blaxploitation филми от 70-те години, друга моя страст. Скоро срещнах Сидни Поатие и си поговорихме за книга с постери от негови филми, имам стотици. Започвам да нахвърлям издание за кариерата на Куентин Тарантино. Тъкмо се захванах с дизайна на книга за легендарния фотограф Моше Брака, както и обложка за новия албум на младата изпълнителка Кандис Спрингс, която работи много с Принс, но съм сигурен, че ще постигне голям успех и самостоятелно, страхотен кийбордист е. Правя дизайн за винил колекция на Джеймс Браун. Снимам още един документален филм с Лени. Винаги се опитвам да съм зает, чувствам се некомфортно когато не работя, паникьосвам се. Бих искал да снимам филм някой ден като режисьор.
Имаш ли сценарий?
Имах един сценарий за „дада“ арт движението, което отбелязва 100 годишнина сега. Това е друга моя страст, от която съм запленен. Един приятел в Лос Анджелис написа сценарий, но май бях доста зает да стигна до него. Явно ще се случи по-късно, не съм се отказал. Мисля че някой ден бих направил филм и за собствения си живот, имам толкова невероятен житейски път, че си казвам „не е за вярване, че това се случва на мен, с какво съм го заслужил“!? Всеки ден си задавам този въпрос.
За много хора животът ти е мечта. Какво е да живееш заобиколен от толкова много знаменитости? Изглежда все още не го възприемаш като даденост.
За мен също е мечта. Но с годините се научих да не поставям хората на пиедестал, и това е причината тези популярни и обичани личности да работят с мен и да ми се доверяват. Всички сме хора и сме тук с някаква цел. Малцина са късметлийте, имащи възможност да се занимават точно с това, което е тяхна страст и би трябвало да са благодарни всеки ден. Мисля, че хората, които ме познават, независимо дали са знаменитости или не, знаят че съм откровен човек, но най-вече благодарен. Когато срещна някой като Сидни Поатие или Куинси Джоунс, толкова близки за мен сега, те знаят, че не се опитвам да съм им приятел, защото са знаменитости, а ценят познанията ми за тяхната музика и история.
Казваш, че всяка среща с Куинси Джоунс е като урок по история…
Не съм религиозен, но срещите ми с Куинси са като влизане в храм. Той е най-продуктивния продуцент на всички времена, достатъчно е да споменем само „Трилър“ на Майкъл Джаксън с недостижимите 100 млн. копия. Това няма да се повтори никога повече, светът сега е друг. Но Куинси е все така скромен. Нямам време за хора с твърде голямо его. Интересува ме да уча от хората.
Но в шоубизнеса са хората с най-силно его, нали? Как преодоляваш това?
Така е, но за мен са важни хората, с които искам да работя и да съм приятел едновременно. Някой като Куинси! Той е шефът, разбирате ли…и досега за мен е сюрреалистично да гостувам в дома му, да вечеряме и да си говорим за съвместни проекти.
Какво има в плейлиста ти напоследък?
Марвин Гей, Бил Уидърс, Принс, Били Холидей, Боби Уолмак, Гаетано Велосо, Бийтълс….Слушам много Енио Мориконе напоследък.
Най-сетне му връчиха Оскар, макар че остана малко в сянката на суетенето около статуетката на Лео ди Каприо.
Куинси му даде Оскар, беше толкова вълнуващ момент (б.р. – усмихва се)!
За интервюто: Албена Чешмеджиева
Снимки: Матю Битон
Вижте още:
ОТ „ЖИВИТЕ МЪРТВИ“: РИК, НЕГАН И ДАРИЛ СА ДНЕШНАТА ДОЗА СЕКСАПИЛ ЗА КАФЕ ПАУЗАТА НИ
