Пътуващата ода за любовта на Ода Жон: „Вярвам в Тук и Сега“

Какво бихте направили в името на Любовта? Колко далече бихте отишли? Какви рискове бихте поели? И важни ли са времето и пространството за силата на чувствата? Любовта като пътуване и завръщане, като усамотение и споделяне, търсене и намиране възкръсва в един свят на безлюбовие с изящната любовна ода на Ода Жон (Михаела Дановска) – скулптурата „Прегръдката“.

Създадена специално за първата голяма ретроспективна изложба на българската художничка, живееща и работеща в Париж, в Националната художествена галерия (откриване – на 22 ноември) и реализирана като пътуваща инсталация заедно с куратора Христина Бобокова, „Прегръдката“ се появи на четири специални места в България, изолирани от цивилизацията (Варвара, Ветово и Заселе, а последната среща е на 1 декември в двореца „Врана“, София).

„През изминалото лято двете с Ода направихме невероятно пътешествие из България в търсене на подходящите места“, споделя Христина Бобокова. „Всяка от локациите, които подбрахме за експониране на статуята, беше обмисляна много внимателно. Посетихме места, на които Ода никога не бе ходила, признавам си често попадахме и на такива, за които дори самата аз не бях подозирала, че съществуват. Беше страхотно преживяване, по време на което успяхме цялостно да оформим и завършим идеята около проекта “Прегръдката”. Търсехме места със своя собствена натовареност – енергийна, природна, литературна, историческа дори футуристична, като желанието ни бе да почувстваме всяко едно от тях…“

Вижте още:

Между “Пиета” на Микеланджело и “Любовниците” на Магрит скулптурата кореспондира с класиките в изобразителното изкуство по един деликатен, но категоричен начин. „В своята същност “Прегръдката” носи характеристиките на класическа скулптура, но съчетава в себе си и съвременна смислова натовареност, такава каквато ежедневието ни я вменява“, разказва Христина Бобокова. „Замислена да бъде извън всяко време, място, националност и религия, статуята е изваяна от Ода Жон изключително успешно – зрителят трудно би могъл да определи дали претворява отношения между майка и син, любовници, брат и сестра или дори двама непознати… По-скоро всеки сам проектира върху нея вълненията в собствената си душа, но несъмнено вижда и улавя дълбоката обич и искрена любов между фигурите.“

Дни преди завръщането на „Прегръдката“ в София, с Ода говорим за Пътя – на близостта, на любовта и изкуството…

Кой беше първият човек, който видя скулптурата?

Първият, който я видя в завършения й вид, беше Марин Марков – създателят на леарницата за бронз в Требич „Марков Судио“. Там работих върху „Прегръдката“ в продължение на три месеца. Марин е и човекът, който виждаше скулптурата в най различните й стадии и ме посещаваше често в работилницата. Самия той е скулптор с огромен опит и безгрешно око и преценка – самата база за работа е едно изключително място, на което се носи славата из цяла Европа.

Марин виждаше „Прегръдката“, когато беше още само купчина глина, във всичките й фази… А когато я видя в последния ден от работата, знаете ли каква беше реакцията му? Усмихна се… не каза нищо.

Загадъчност или общуване с времето и културните пластове е идеята за воала, покриващ фигурите?

Невидимото за очите, това което се вижда по- скоро с душата и чувството – воала един вид покрива незначителното, обобщава подробностите и същевременно изостря погледа за това, което се крие под повърхността. Също като мембрана. Една фина прозрачна кожа, която ги обединява… в едно цяло.

Какво ще видим, ако времето или вятърът успеят да отметнат този воал?

Вярвам, че всеки един би видял нещо различно.

„Прегръдката“ е пътуваща скулптура. Пътуваме всички в един или друг момент от живота си. Кое беше най-дългото пътуване за вас?

Живописта е моето най- дълго пътуване до сега. Пътуване, което никога не бих спряла и мисля не бих била в състояние да спра…

Дълъг ли е пътят към близостта?

Бих казала да. Защото ядрото, истинската ни същност е много надълбоко – има различни и много пластове…

Кои граници в себе си успяхте да прескочите, създавайки „Прегръдката“ и кои – не?

Прескачане може би не , но мисля че отдалечих още малко повече границата на невъзможното в собствените си очи. Границата на страха също така…

Скулптурата е олицетворение на чистата истинска любов. Идеал ли е тя или нещо реално постижимо в пространството на Тук и Сега?

Вярвам в Тук и Сега – също толкова силно както и във вечното.. Истинската любов за мен е моментът, в който двете стават едно. Когато това се случи, усещането е много силно…

Търсенето и намиране на любовта трябва ли да се превръща в цел или нейното случване е дело на съдбата?

Нищо не трябва, а всичко е възможно..! Както една мечта може да лети, както сън може да бъде по-реален от реалността… и да се превърне в реалност.

Каква ще е съдбата на “Прегръдката” след София? Отговорът споделя куратора Христина Бобокова: „Скулптурата заслужава и трябва да намери своята постоянна локация в България, на място, което да кореспондира с първоначалната идея за експониране – под открито небе, в непринуден досег с природата и хората.“

Текст: Велиана Симеонова

Снимки: Елена Ненкова, Виктор Попов, Instagram