С художника и скулптор Златин Орлов се срещнахме на чаша кафе, за да си поговорим за изкуство, за интересните му, вече реализирани, идеи и пърформанси на живо. Оказва се, че Златин прави тотално различно изкуство от това, което сме свикнали да виждаме в изложбените пространства у нас. Оказа се също и че той го прави с цялото си сърце, а енергията, която се открива във всичките му произведения, може да се улови и в тона на разговора ни. Ако един журналист обикновено прекарва около 15-20 минути със събеседника си, докато трае интервюто, аз останах с него още час и половина след това. Защото, как бихме могли да поберем един разговор на тема „изкуство“ в някакви минути? За тези от вас, които не са чували как Златин говори за своята работа и нещата, които го вълнуват като творец, за това кой е той и какво точно прави, ето част от приятния ни дълъг разговор:
Завършил си Художествената академия със специалност „Метал”. Дали можеш да ми разкажеш малко повече за пътешествието от Академията до първата изложба?
Това е една интересна история, тъй като започва много по-рано. Когато бях втори курс в Академията, вече имах около 17 самостоятелни изложби още от преди да вляза да уча там, така че не смятам, че чак след завършването си съм започнал да контактувам със своята публика. Много от изложбите са групови, обвързани с някои институции. Други са с благотворителна насоченост. Така че пътят от Академията до изложбената зала е може би пътят от изложбената зала към Академията.
Преди да се срещнем разгледах някои твои творби. Вижда се, че са вдъхновени от кинетичното изкуство, от концепцията за движението. Прочетох, че работиш на принципа на отнемане на материя. Как си стигнал точно до тази идея и защо си избрал точно тази форма?
Всъщност създавам изкуство, което е много повече с отнет смисъл, отколкото с отнета материя. В общи линии, скулптурата е едно от най-старите проявления на изкуството. От дългия си живот, това изкуство е формирало някои такива, да не ги наричам постулати, но – общи мнения, че скулптурата е стабилна, постоянна, непроменима. Аз правя моите скулптури, които имат нетипично поведение и говорят със зрителя – не толкова с езика на литературата и знанието, колкото с езика на първичните възприятия. Повечето ми скулптури са с такива цветове, с които природата комуникира между, да речем, отровните животни и умните бозайници. Има едни, винаги ги давам за пример, жабки в джунглите, които са мънички, но за сметка на това – адски отровни. И за да се предпазят по-умните бозайници, тези жабки са оцветени с ярки цветове, които предупреждават евентуалните консуматори, че не трябва да ги ядат. И това прави тези жаби извънредни. Те са извънредни с това, че са отровни и с това, че могат да предупредят умните животни да не ги ядат. Аз правя едни скулптури, които предупреждават с външния си вид, че нещо не е както трябва. Те се „държат“ извънредно. Първо го съобщават с цветовете си, после самото им поведение не е „както трябва”. Винаги има нещо, което е извън реда на правенето на скулптура, извън реда на визуалните комуникации. В моите кинетични творби извънредното е, че затварям едни обеми, които отвън изглеждат абсолютно еднородни, но аз измествам центъра на тежестта на тези обеми и те стоят в пространството по един невъзможен начин, което е екстраординерното в тяхното поведение. Разговорът скулптура-зрител става по един такъв природен начин. Не е нужно човек да е запознат с текста зад едни такива произведения, просто трябва да бъде умен бозайник.
Как възприемаш обществените открити пространства? Има ли изкуството място в откритите градски пространства?
За мен като автор е много важно да има място за изкуство в откритите пространства, тъй като обществените територии са за това хората да ги обитават и обикновено те са заети с култивирани структури, каквито са архитектурата и парковете. Но винаги е по-приятно за човешкото око и човешката психика, когато зрителят се сблъсква и с изкуство.
Какво влияние оказва върху един творец първата награда, първата изложба, получаването на тази популярност, към която всъщност се стреми той?
Това е един много интересен момент. Първоначално човек не прави нещата, за да ги покаже на публиката. Първоначално човек е сам със себе си, със своята творба в ателието си или на мястото, където я прави и наистина е много чаровен моментът, когато изследваш реакцията на публиката. Това е прекрасна обратна връзка, която, от една страна, много ме радва, когато виждам едни щастливи или заинтересовани хора, тръгващи си от моите изложби. От друга страна не се влияя до такава голяма степен от мнението на публиката, защото ако трябваше да се повлияя от него, щях да правя едни доста по-различни неща, които нямаше да се харесват на мен. Ние, артистите, имаме привилегията да култивираме своята публика. Рано или късно се намира публика, която разбира твоите неща. Няма го вече този случай с неразбрания, тъжен художник, който прави някакви неща, които никой не разбира и те остават в някое мазе.
В тази връзка обаче дали българинът има око за изкуството?
Това е много широка тема, тъй като „окото за изкуство” не се появява за един ден. Съвременното изкуство е възникнало на базата на дълги натрупвания. Хората са гледали един друг тип изкуство, след това историческата действителност ги подвежда в друга посока. Получават се натрупвания. Човек, който е слушал само стари градски песни и изведнъж чуе електронна музика, ще се шокира, ще я отрече, няма да иска да я слуша и много трудно ще започне да я разбира. Съвременният градски човек е слушал много видове музика, докато се стигне до електронната. Така че и с визуалните изкуства е малко труден пътят, особено в България, където ние имаме малко по-различна история от средностатистическата европейска такава.
Какво те вдъхновява и мотивира?
Истински вдъхновяващо е да правиш изкуство. Самият акт на правене на изкуство е като онази българска поговорка: „апетитът идва с яденето”. Започва се от една малка идея и се доразвива до проект, после до осъществяване, до поставянето му в градска среда или в изложбеното пространство. Целият този процес е изключително приятен за човека, който създава.
Взима ли ти нещо изкуството?
Да, всичко! Нищо друго не ми остава! За да прави изкуство, човек се отказва от много неща, най-вече от времето си. При това се отказва доброволно, но не е драма, че се отказваш от всичко. В крайна сметка човек се отказва от всичко, заради нещо. Не може да имаме всичко. Аз имам изкуство!
Ако можеш да дадеш един съвет на хората, които сега влизат в Художествената академия да учат същата специалност като твоята, какво би им казал?
Единственото нещо е, че трябва да бъдеш най-добрият. И не трябва да бъдеш такъв за други, а за себе си. Трябва да дадеш всичко от себе си. За да се занимава човек с изкуство и конкретно в България, наистина трябва да е най-добрият. Няма половин „най-добър”. Има само „най-добрият”. Трябва да си дал всичко от себе си!
Върху какво работиш в момента?
Имам възможността да работя както върху бъдещите си проекти, така и върху миналите си. Работя върху новата си скулптурна серия.
А по принцип само с метал ли работиш, или използваш и други материали? С какво се работи най-трудно?
Няма трудно. Има времеотнемащо, има ново, има проучване, но трудно няма. Когато човек прави нещата с любов, не му е трудно. Не се ограничавам само с това да правя скулптура, занимавам се и живопис. Скоро направих и един пърформанс, който вече се случва като серия. Правя портрети с копирна машина.
Да, попаднах на този твой проект някъде в интернет. Би ли ми разказал повече за него?
Аз много се забавлявам с този пърформанс, тъй като той поражда едни полемики в най-неочакваните хора. Аз съм го нарекъл „юридически пърформанс“. В галерията, в която искам да го направя, аз оформям едно своеобразно малко нотариално бюро, където заставам, облечен с костюм, като един виден счетоводител или нотариус, с един печат, който печата „вярно с оригинала” и правя портрети на моите гости. Относно това как се случват портретите – избирам по мое усмотрение вещи от техните джобове и чанти, които смятам, че са показателни и описват тяхната идентичност. Слагам ги върху копирната машина и вадя копия. След като направя копието, преценявам дали то наистина отразява личността, която го притежава. И ако е така – подпечатвам копието с печат „Вярно с оригинала”. След това карам собственика на нещата да се подпише върху този документ. И той става юридически верен – има печат, има три имена, подпис и година. Това е един узаконен от мен портрет на личност. Моите приятели юристи много се забавляват на тези мои документи, които могат да послужат пред художествени власти… каквито няма! (смее се)
Знам, че работата ти изобщо не е свързана с модата, но ако трябваше да направиш колаборация с някой моден дизайнер, кой би си избрал и какво би проектирал с него? Дали дреха, дали принт върху дреха, или аксесоар?
Това е единственият сложен въпрос! Трябва да е дизайнер, готов за колаборация. Много често давам за пример дамското облекло, когато става дума за изкуство. Както женското облекло няма текст зад себе си, то има изразяване на отношение, на стил, на емоционални и интелектуални натрупвания у човека, който го носи, така и изкуството е проводник на такъв тип информация за автора. Мисля, че бих правил облекло с дизайнер, има какво да обменя с един човек, който прави дрехи.
Ще направя малка препратка към модата отново, където е известно, че има тенденции. Интересно ми е има ли тенденции в изкуството? Например, тази година хората харесват твоите неща, след две години – няма интерес към тях. Наблюдават ли се изменения в настройката на хората?
Има такива тенденции, ако мога да ги нарека така. За да може човек да прави своите произведения на изкуството, не е задължен да се води от тях. И ако се води, е обречен на собственото си загубване. Ще бъде тотално объркан и в един момент няма да се чувства добре със себе си. Аз лично не смятам, че се водя от тенденция. Трудно бих попаднал в този капан.
Колко време ти отнема да направиш една изложба от начало до крайния завършен проект?
Зависи от случая. Когато става дума за скулптурна изложба, над която съм работил няколко години, отнема години. Когато става дума за някой пърформанс, който се случва на място, в същата вечер, отнема три часа. Моят пърформанс „Вярно с оригинала” протича три часа и в края има средно между 30 и 50 портрета на присъстващи, които изникват пред очите на публиката и се получава доста весело.
Ами хората съгласни ли са? Те ли вадят нещата от чантите си, или ти го правиш?
Аз минавам всякакви граници. Бъркам в чантите на жените, те се радват на това. Също и по джобовете на гостите. Някои доброволно вадят личните си вещи от най-малките джобчета. Не знам дали има някакъв скрит фетишист в мен, койот иска да види какво има в джобовете на хората.
Преди да дойдат на твоя пърформанс, хората знаят ли какво го очаква? Чувала съм например, че когато Марина Абрамович прави пърформанси, често хората отиват, без да знаят какво ги очаква. Случва се дори всички подробности около „изпълнението” да се пазят в пълна тайна. При теб как е?
След първия път, когато направих този пърформанс, някои от гостите знаеха какво ще се случи и се опитваха да бъдат подготвени. Носеха някои преднамерени неща по джобовете си. Не се получава обаче, тъй като аз решавам кое ще бъде включено във всеки един портрет.
Интервю: Стефи Стоева
Снимки: Личен архив на Златин Орлов
Вижте още:
Евгени Петков – младият българин, който следва пътя на висшата мода в Лондон
Васил Божилов: „Елегантната жена винаги трябва да знае как, кога и колко”
