Виржини Виар отвъд „скучното“

В модата талантът рядко е достатъчен сам по себе си. Когато през 2019 г. Виржини Виар наследява Карл Лагерфелд като творчески директор на CHANEL, тя поема отговорността да съхрани едно от най-емблематичните наследства в модната индустрия, като същевременно изгради собствена визия. През следващите пет години обаче колекциите ѝ често са определяни като скучни и лишени от вдъхновение. Въпреки рекордните приходи на CHANEL от близо 20 милиарда долара през 2023 г., напускането ѝ през юни 2024 г. предизвиква вълна от критики в интернет.

Виржни и Карл, 2018г.

Едва с появата на книгата си Un regard. Une vie chez Chanel Виржини Виар получава възможност да разкаже по-открито за преживяното и да сподели собствената си гледна точка към годините начело на модната къща. В нея тя се връща към работата си с Лагерфелд, трудностите да заеме мястото му и усещането, че остава в сянката на своя предшественик. „Трудно е… да дойдеш след Карл“, признава тя. Думите ѝ разкриват една по-лична страна на историята: тази, която остана до голяма степен скрита зад публичните критики към нейните колекции.

За разлика от екстравагантния си предшественик, Виар остава дискретна и избягва интервютата. Тя признава, че е била „твърде пряма“ и „твърде емоционална“ за политическите игри в модната индустрия. Именно книгата ѝ ни позволява да погледнем отвъд мълчанието ѝ и да разберем по-добре как самата тя възприема преживяното. Това не означава, че критиките към работата ѝ са неоснователни, но поставя въпроса дали зад определението „скучна“ не се крие и нежеланието да приемем различен подход към творчеството.

Критиките към Виар повдигат важен въпрос: какво очаква модната индустрия от жените и от хората, които създават дрехите им? Думата „скучна“ може да отхвърли една колекция, без да отчита майсторството, практичността или творческото намерение зад нея. В индустрия, движена от зрелищни ревюта и вниманието в социалните мрежи, сдържаният дизайн лесно може да бъде объркан с липса на въображение.

Това е свързано и с по-широкия дебат за женствеността. Дизайнери като Кристиан Диор и Тиери Мюглер създават идеализирани, често екстравагантни образи на жената. Макар тези творения да могат да бъдат източник на сила и себеизразяване, те също могат да затвърждават очакването жените да въплъщават определен естетически идеал. Жените дизайнери могат да предложат различни гледни точки, поставяйки акцент върху комфорта, практичността и личния опит.

Може би по-сдържаният подход на Виар заслужава да бъде преосмислен. Наследството на Габриел Шанел се изгражда отчасти върху освобождаването на жените от ограничаващото облекло, а дизайните на Виар може би продължават тази традиция чрез удобство и практичност, вместо чрез зрелищност. Самата Виар изразява тревога, че съвременната мода губи своята „интимност“ и очаква всички „да гледат в една и съща посока“. Нейните размисли поставят под въпрос една индустрия, все по-силно ориентирана към тенденциите, видимостта и търговския успех.

В крайна сметка напускането на Виар не доказва, че тя е била жертва на женомразство, нито означава, че работата ѝ не подлежи на критика. Но книгата ѝ ни дава възможност да чуем и другата страна на историята: не само тази, която се разказва чрез ревюта, заглавия и коментари в интернет. Нейният опит ни кара да се замислим чии творчески визии получават признание и защо определени представи за женственост се ценят повече от други.

Може би въпросът не е дали Виар е била достатъчно вдъхновяваща за CHANEL, а дали разбирането ни за вдъхновение не е станало прекалено ограничено. Понякога най-голямото постижение на модата не е да превърне жената в изключителен образ, а да ѝ позволи да се чувства напълно себе си.

Текст: Кари Василева

Снимси: Getty Images