Темата за тютюнопушенето винаги е в състояние да наелектризира обстановката и в най-сплотената компания, като противопостави пушачите и непушачите по непрестанно актуалния въпрос – да се пуши или не. Днес обаче няма да ви занимавам с групата на тези, които никога не са палили цигара или пък тези, които не могат и да си представят да оставят пушенето. Днес ще ви поставя на мястото на човек, който е бил и от двете страни – активен пушач и след това щастлив непушач. Щастлив, защото успя да превъзмогне непреодолимото желание да пали цигара от цигара.
Повечето хора, които в момента ме познават и по случайност разберат, че някога съм пушела, трудно ме възприемат в онзи образ. Докато другите, които са ме виждали да паля цигара от цигара, трудно възприеха непушаческото ми настояще. Не защото негодуваха, а защото аз бях живия пример как човек може да пуши винаги и по много. И то с огромно удоволствие.
В продължение на години защитавах тезата, че на мен ми харесва да пуша и нищо не може да промени това. Или поне тогава мислех така. Но мина време и ето пет години дори не се сещам какво беше пушене и как се палеше цигара и с чисто сърце мога да заявя, че никак не ми липсва. Но как се случи? Почти невероятно е точното определение.
Накратко всичко се разви в рамките на няколко месеца, в които започнах да се чувствам задръстена, замърсена, задъхваща се на две-три стъпала. А бях на 29 и смятах, че вземам от живота всичко, което поискам. Да, и тогава поисках да променя този навик. Не знаех дали ще се получи, защото до този момент имах само един опит за спиране на цигарите, който продължи точно 21 дена. И това беше.
Не знам, дали точно определената последователност от стъпки и осъзнаването ми доведоха до успешния резултат или просто се наредиха дребни промени, които ме доведоха да сегашната свобода. Отначало започнах да наблюдавам себе си чисто физически и започнах да насочвам мислите си в посоката на лекотата, която можеше да ми донесе отказването на цигарите. След това обявиха повишаването на цените и това бе още един стимул да се замисля.
Но най-естествено от всичко се получи самото действие. В новогодишната нощ загасих последната си цигара от купената последна кутия … край. Това беше. Нямаше и миг съжаление, че спирам. Дори обратното, чувствах лекота с всеки следващ месец все повече. И аромати, все повече, а също и вкусове. Осъзнах колко притъпени са били сетивата ми заради любимия тютюнев мирис. Едно нещо обаче спря да олеква … портфейла ми. Насочих вниманието си върху това да си купувам разнообразни и страхотни спомени и други дреболии на същата равностойност колкото кутия цигари. А аз спрях на почти две на ден (кутии).
Осъзнах и нещо друго, в което вярвам и сега. Човек трябва да е узрял за отказването на цигарите, да му е дошъл момента, в противен случай нещата се обръщат в едно безконечно мъчение – на самия себе си и околните. И ако трябва да бъда честна инатът не помага. Нито постепенното отказване. Поне в моя случай. Но както и при всичко останало – колкото хора, толкова и начини. Единственото, което мога да отправя като съвет към хората, които искат да оставят пушенето, но се затрудняват, е да потърсят своя начин, както аз намерих моя. Не следвайте сляпо методите на останалите, те са техни – не ваши. И намерете истинската мотивация да го направите. Така, че да горите от удоволствие всеки път, когато си припомните какво сте променили. За себе си.
Текст: Ивайла Влахова
Снимки: Photl.com
Вижте още:
