Нещо ме кара неистово да вярвам, че през юли, някой пуска от небето ниско долу, преко улиците, дъха на липите в тоя град. Лип(с)ата на прозореца ми се навежда, ниско долу, опира клепки в асфалта и шпионира.
Завира си носа, където не й е работа, и тя, и лятото, юлското, от ден до пладне, от Зорница до зеница, сън не ги хваща, не мигват, никой не спи, да не изпуснат нещо.
Шепнат тия липи, по мириса ги познавам…, шепнат „Нещо става“…
Нещо става зад гърба ни, шумоли ни, рови се в краката ни, бяга като котка от куршум, лови се за опашката ми, лази по рамото ми, докосва коляното ти, среща ни погледа.
А аз отдавна знам ти как ме гледаш.
Липата на прозореца ми се навежда и тръсва глава от шепота на някакви думи.
Крие ги, мълчи ги, полива ги с вода, запушва ти с ръка устата, избухва в смях, лъже като цигане, прехапва език….
Каквото и да ги прави, от другия край на света се чуват.
Ти шепнеш ли?
А аз отдавна зная какво не ми казваш.
И цъфват по сигнал всички теменужки в околията, по пазарите, по прозорците и в саксиите на лелките по етажите, бетонния скелет на тоя град се отпуска, всичко живо думи няма, от юли до септември, настава суматоха, нервност, птиците, звездите, всички уж са по местатата си, а всичко е нанякъде.
За петъците и тихото щастие
Неделните утринни магии
Когато ти е трудно, не забравяй да празнуваш малките победи
Питаш ги – никой нищо не знае – защо не се усмихвам.
Аз отдавна за тебе я пазя тази усмивка.
Остави липите да гледат в земята, остави кръстовищата да се подминават – ти вземи се спри малко, стига шепна, тишината ти те издава.
Усмихна ли се,
по очите ти личи, че нещо вече е станало.
Нещо ме кара да вярвам, че по очите винаги си личи.
Текст: Ева Колева
Снимка: Quinten de Graaf on Unsplash
