Уж имам всичко вече, нали?

Един приятел каза „седни и му напиши писмо, стига го мисли, това, което премълчаваш, рано или късно, ще…“

Години по-късно завърших изречението му, което после стана някаква фраза, по която хората ме разпознаваха, казваха „м…, това Ева го е писала“.

Това, което премълчаваш, рано или късно се превръща в целувка.
Или в рана.

Веднъж в живота си съзнателно съм се отказвала от нещо – много отдавна.
Нещо не беше наред, и имах чувството, че никога не е било, уж всичко си беше на мястото – аз, двайсетинагодишна, хубавка, умница, здрава-права, недължаща нищо на никому. Страшно зависима от кво-ще-кажат-еди-кои-си – нашите, вашите, съседите, китайците и на баба им хвърчилото.

Такива решения се вземат светкавично – или ставаш заминаваш, или никога не напускаш кожата си.
Кожата на обикновен човек.
Погледнах се, видях се какво представлявам и хвърлих всичко зад гърба си. Отведндъж. Както се хвърля пране, бе – вдигаш блузата във въздуха с две ръце, опъваш срещу светлината, подушваш, за пране е – и бааааам – в коша.
Механично. Отсечено. Рязко отказах да бъда обикновена.

Веднъж в живота си съм се отказвала, и то повече не ми и даде тоя живот шанса да се откажа.
Вместо да стана необикновена, се оказа, че ще сервирам в някакви барове, ще мъкна чинии, ще бърша маси, ще чистя пода. Някакви хора ще се държат с мен като слугиня, надменно, други ще ми викат „срамна работа няма“, трети ще ме подценяват.

Всички обаче, до един, ще се отнасят с мен като с обикновен човек.
Оказа се, че ще се чувствам все едно съм на дъното на света. На дъното на морето, срещу което живеех.
Вместо, видиш ли, да стана лъскава мацка с готина работа, на която пътуваш до разни места и се правиш на важен пред някакви хора, пътувах с влак – прашен, със сини плюшени седалки.

Не бях нищо особено.
Ходех пеша. Имах 2 чифта обувки – едни зимни и едни летни.
Всеки път, като събувах зимните – краката ми – ама мокриии.
Къде ти е, принцесо, пантофката, а?

Работех на 3 места, едновременно, на 2, от които не ми плащаха – едновременно.
Оказа се, че няма да имам много приятели, с които да се разбиваме по баровете.
Оказа се, че човек по принцип има много малко приятели.
Оказа се, че хората могат да те предават, да те зарязват, да те оставят, да си отиват.
Оказа се, че няма застраховка срещу това да си сам.
Оказа се, че знам колко струва хлябът и най-евтиното сирене. Че мога и без цигари. И без рокля от витрината на главната улица.
Между другото, дрехите са най-яки, когато ги гледаш отвън през витрината на магазина. И не можеш да си ги позволиш.
…
Оказа се по-трудно, отколкото мислех.
…
Сега, стана ли от маса в ресторант, оставям колкото имам пари в мен на момичетата, нищо, че сме яли само пица.
Гледам да не познавам възрастен съсед, който да няма пари за сирене, ако имам такъв, запознавам се и му купувам сирене. Възрастните обичат.

Имам си много хубави обувки, чисти и сухи.
Добра работа.
Дом.
Никога не се отнасям надменно с никого, щото колкото и да изкарвам, това не мога да си го позволя.
Не съдя хората по дрехите.
Не ги подценявам.
Но това не ме прави необикновена.

Единственото, което май ме прави необикновена е, че макар скъпите обувки, мога да ходя боса, ако се наложи – обратно до там, откъдето съм тръгнала.
Спомням си точно откъде.

Ей, искам ли да ида някъде, трябва ли да съм там заради приятел, ще мина света пеша, стъпалата ми ще са в рани, ще ми е трудно, ще падам, ще ставам, но ще стигна. Всичко ще направя, само да се откажа няма.
Това не ме прави необикновена, ината, или силна, ама, виж, добър човек ме прави.
Светът не стана по-лесен, като го постигнах, напротив.
Но сега не се страхувам от него.

Вижте още: