Дишай.
Повтарям си до брега.
Галя вълните и преглъщам сълзи. Благодарна за лятото, което отново изскитах с толкова любов в гърдите и мир в очите.
Вълните се блъскат в брега и отмиват всичката болка, насъбирана през годината. Лекува ме морето. Ликува ми душата. Че е тук. Че си има няколко квадрата небе над косите и няколко стотин спомена подарък.
Един мъж струва, колкото струва думата му
2025, обличам те в думи от звезди, защото го мога
Снимах те много, отнесох те с мен
Имам си гора. Имам си хамак, в който да се будя като дете на 5, което има един сладолед, един милион мечти и всичкия простор на света. Когато малкото е достатъчно, когато малкото е всичко. Да имаш на кого да намажеш една филия с лютеница. Да го гледаш как обича всеки залък, как целият е лято, пясъчни сънища и смях. Да имаш на кого да си разкажеш предишната нощ. И с кого да помълчиш до морето.
Дните на юни. Дните на юли. Дните на август. И шепа септември.
Аз съм лято от миглите до гривната на глезена. С малки раковини. Завързана нескопосано, припряно, забързано. Защото лятото изтича пред очите ми. Защото лятото ми е важно. Мисъл, смисъл, довод и повод за щастие.
Празнува ми се, защото слънцето ни се усмихва. А бурите грациозно заобикалят малкия ни къмпинг. Няколко декара гора. Няколко декара дом. На рошави, смешни, шумни и развълнувани деца. Деца свят, деца вятър, деца стихии. Такива, дето танцуват, докато краката им едва ги държат, които се смеят, докато дъх не им остане. Деца, които строят светове и рушат страхове.
Тука се уча на обичане.
Тука се уча колко е хубаво да те има.
Когато ги има него, нея. Тях.
Хората бряг.
Текст: Александра Тошева
Снимка: Unsplash
