Липсва ми Берлин с цъфналите си вишни, песните в метрото, тъничката граница между деня и нощта и усещането за 2 дроба, пълни със свобода. Липсва ми да превръщаме всяка пейка в бар и всеки квадратен метър заедно в увеселителен парк. Да се прокрадваме на пръсти в апартамента и да си пазим гърбовете. Да ти пълня джобовете с бонбони за из път. И да се споглеждаме през рамо. Когато единият се качва на влака, а другият остава сам на перона.
Липсва ми Лисабон, който обърква сърцето ми от щастие и то започва да прескача пощуряло. А после се скита по шарените улици да си търси късмета. И намира… океан, намира книги за любов, меланхолично фадо иззад ъгъла и раздрънкан трамвай, от който хич не му се и слиза. Спира се уморено на стълбите пред Белем и протяга ръка. С върха на пръстите си да докосне залеза.
Липсва ми Островът на Любовта, моят Кипър. Сурово красив и щедро гостоприемен. С онази сребърна светлина, която те кара да сънуваш буден. Че си влюбен. И нашето село с две църкви и едно кино. И видеотека, пълна с касети. (Ето ни и нас, на рафта с романтични филми.)
Времето сякаш ни помилва и забавя стрелките. (Гледай ме, не ме изпускай от поглед! Нямаш си и на представа още колко ще ти липсва този плаж. Този ден. И аз.)
Липсва ми гората край Копенхаген. И хижата, в която свириш на пиано Ян Тиерсен. После потъваш между страниците на книгата си и ми се изплъзваш между две въздишки. На небето се разлива плътно мастило и няколко милиона звезди. Навън е минус много. Но ръката ми се разтапя в шепата ти. Още малко Ян Тиерсен, още чаша тръпчиво вино и безвремие.
На една дебела корица с цвят на мътен кехлибар прочитам: “Вселената се състои от истории, не от атоми”. И намигам на Вселената.
И ти ми намигаш.
Текст: Александра Тошева
Снимка: Toa Heftiba – Unsplash
