И какво ако се усмихвам вяло към прозореца, все едно има някой там? Нищо, че ми отвръщат разпилените завеси. Те ми отвръщат вместо теб. И какво като тези стаи са тихи? И какво като всички гардероби са празни? Виждаш ли?
Като на филм е.
Аз, в единия край на света, бързам, зарязвам си кафето на пода до обувките, токчета и ключове, ключове и токчета, надпреварвам се със стълби и клаксони… Живея в инерцията си. Но пак съм твоя. Ти – в другия край на света, в другия край на сърцето ми – ставаш, събуден от три часовника в хор, все едно не си лягал, кафето, цигарите, шума от чуждите покриви… Второ кафе (Пак чисто, ако обичате!), джогинга в парка, алармите, офисите и хората.
И какво като не си се събудил до мен?
Нищо де! Няма значение!
И в едно задръстване, твоето или моето, спираме – едновременно – аз в единия край на сърцето ти, ти в другия край на сърцето ми. И се усмихваме един на друг, и се прегръщаме бързо, и премълчавам,… Пази се! И измърморваш -Ти също! Наум, загледани през прозореца.
Но те чувам. Чувствам те.
И тогава знам защо и как те обичам.
И кой обяви тази любов за невъзможна? Тази, изградена от търпението да бъдеш далеч от любимия човек? За любовта, подарила на другия време? Доверие? За онази, която не свършва с появата на нечия случайна чаровна усмивка, просветнала снощи в какъв беше онзи клуб? Онази, която не се заблуждава лесно от излъскани до блясък комплименти. Изтъканата от необяснимо доверие… Любов, имаща сили да се преглътне за момент и да си изтрие сълзите.
И кой смее да твърди, че ако те обичам толкова, а теб те няма сега, трябва да се втурвам в живота, все едно никога не те е имало?
И кой би допуснал… Истинската любов, разбивана всеки ден от късите разстояния на неувереността, отричана като глупава, безмислена, егоистична в твое лице, и наивна в мое – приказките на хората. Кой би допуснал, че ще издържи?
Аз.
Ти.
Двамата май сме достатъчни.
И не искам да отговарям на въпроси – защо не заспивам до теб. Не искам да обяснявам кой ми оправя кранчетата в банята и кой ме води на кино. „Ама ако не е той, кой тогава?“
За нас има само един вид любов – трудна, неразбрана, объркана и мълчалива. Разделена, премълчана пред останалите. Споделена само между теб и мен.
Един вид… Истинска! Само твоя и само моя. Другите видове са без значение за нас!
Текст: Ева Колева
Снимка: Luis Machado – Unsplash
Вижте още:
